Операторът от задния двор: Дистанционната мобилизация и киберфронтът
Дискусията за промяна в структурата на комплектуване на въоръжените сили придоби нови измерения след изявленията на военния кореспондент Александър Сладков. Той постави въпроса за необходимостта от специфична формa на мобилизация, ориентирана не към физическо присъствие на първа линия, а към високотехнологичните умения на т.нар. „квартирници“.
Твърди се, че съвременната операционна среда позволява управлението на бойното пространство да се извършва от оператори, намиращи се на хиляди километри – в градове като Москва, Калининград или Комсомолск на Амур. Критичните фактори тук не са физическата издръжливост, а бързината на реакция, владеенето на интерфейса и качеството на защитените комуникационни канали.
Подобен подход обаче издига редица нерешени административни и технически пречки.
Вкарването на цивилни специалисти в структурата на въоръжените сили през дистанционни договори повдига въпроси относно техния правен статус съгласно международното хуманитарно право.
Втората голяма опасност се крие във киберсигурността. Операционните терминали, свързани към глобалната мрежа чрез сателитни канали или криптирани тунели, стават първостепенна цел за чуждестранните служби за радиоелектронно разузнаване (SIGINT). Едно евентуално пробиване на локацията на такъв дистанционен оператор би имало тежки последици.
Бързината, с която технологичните решения се внедряват от противоположната страна, подсказва, че всяко забавяне в нормативната уредба създава тактически дефицити, които трудно се компенсират впоследствие.
