/Поглед.инфо/ Чаровницата с дрезгав глас е родена като Антоанета Димитрова Петкова в Бургас, но едва през 1977 г. заживява там. Преди това израства в с. Звездец и в Сливен. Баща ѝ е военен, майка ѝ - волнонаемен служител с педагогическо образование. Има брат Йордан с 4 години по-възрастен от нея. След гимназията в Бургас завършва курсове по машинопис и стенография и работи като машинописка в общинската администрация на града. През 1990 г. започва да пее в заведения в Бургас. През 1995 г. се явява на конкурс, организиран от Ева и Гого от „Тоника“. В журито на конкурса е Стефан Диомов, който търси хора за попълнение на група „Горещ пясък“ и от януари 1996 г. е назначена като солистка. От този момент започва шеметната й кариера на певица, обичана от хората. Има 8 издадени албума, сред които един дуетен през 2002 г., включващ песни с Веселин Маринов, Орлин Горанов, Гого Найденов, Пламен Ставрев, Васил Найденов. Сред най-успешните й дуети са "За кой ли път" с Борис Годжунов и “Чаша кафе” с Пламен Ставрев. Много от песните й са евъргрийни, като “Ах, морето”, “Още те обичам”, “Малка водка с портокалов сок”, “Песента на щурците”. Има дъщеря Магдалена на 13 години.
-Тони, тази година отпразнува юбилей – 2 по 25, както пишеше на тортата ти. Как се чувстваш?
-Няма разлика от преди, нито от времето, когато бях на 2 по 20, нито – на 2 по 15. Може би е редно да съм помъдряла и долу-горе така се чувствам.
-Този “скок в петицата” прекърши ли нещо в теб?
-Не, и преди, когато отпред си беше двойка, тройка или четворка, не съм намирала някаква свръхпромяна в себе си. Пак съм си такава, каквато съм била преди – чувствителна. Пак ме дразнят същите неща. Сетивата са ми същите. Вече се чувствам голяма жена и в тоя ред на мисли може би отговорностите ми се увеличават. Някои с годините казват: “Ей, тоя най-накрая си седна на дупето”. Аз никога не съм подскачала кой знае колко, за да се укротя. Не съм била някаква буйна натура, винаги съм била умерена. Имам много красиви спомени, в живота си досега съм търсила красивото и чистото. Бих искала да напиша разказчета по тези спомени. Не че съм графоманка някаква, но мисля, че ще разкажа красиви, човешки истории, защото моят живот винаги е бил най-вече човешки. Никога не съм се заслепявала от лъскавата страна на нещата, в които без да искам попаднах. Те не са ме повдигали над земята.
-Можеш ли да кажеш за себе си “същата щура Тони съм”?
-По-скоро - наивница. През годините не спрях да бъда такава. Приемам за чиста монета това, което ми кажат, тъй като не приемам лъжата като начин на общуване, и понякога ям шамари за това. Щура съм понякога, ако ме видиш как ходя по улицата с едни дънки и ниски обувки, с един такъв леко хулигански вид, да не кажа хлапашки. По-скоро се чувствам свободен човек.
-Какво правиш в момента, записваш ли нови песни?
-Да, наскоро говорих с Казахстан, има един композитор Макзад Жукаев, запознахме се на един фестивал. Предложи ми две песни човекът, иска да ми ги подари. Тук също имам предложения. Руслан Карагьозов и Светослав Лобошки са направили песни за мен, съвсем скоро ще имам и от Стефан Диомов, и от Митко Щерев. В това безумно време, когато никой не издава албуми, продължавам да правя нови песни, иначе защо съм певица... През 2011-а издадох осмия си албум – “Добър вечер, добър ден” и за моя голяма радост хората запяха песните, макар да не звуча от сутрин до вечер по радиата, но колкото – толкова, благодаря на Господ. Затова пък ме канят често да пея по различни събития.
-Прави впечатление, че всичките ти песни са еднакво силни като мелодия и като текст. Как ги подбираш?
-Със сърцето си. Аз имам някакви странни индикации. Когато си припозная моята песен, хвърлям някакви флуиди, чувствам някакви тръпки по раменете и казвам: “Това е!”. В първите ми години съм правила компромиси с някои песни, защото не можех да казвам “не”. Сега си ги разпознавам и бих се подписала под всяка думичка и нотичка в тях. Тайната на моите песни е, че първо аз си ги обичам, не пея по задължение. Това е моят стил. Намерих си го още от първите години и определението за него е “човешки”. Във всяка моя песен има някаква история, в която нерядко и аз се припознавам като главен герой, а още по-хубаво е, когато хората се припознаят в нея. Аз такова нещо като текстописец не признавам, звучи ми като словоблудец. Моите песни ги пишат поети – Пейо Панталеев, Иван Ненков, Гриша Трифонов, Михаил Белчев – все магьосници на перото.
-Може ли да се каже, че Стефан Диомов те открива за музиката?
-Ако трябва да бъдем точни, първо ме чуха Ева и Гого от “Тоника” на един конкурс в Бургас, на който Стефан Диомов беше председател на журито. Това беше в далечната 1975-а година. Тогава дойде Ева и каза: “Къде си била ти до тоз момент, бе?”. На другия ден Диомов също каза: “Ти къде си била досега? Да не би да си гъркиня? На колко си години?”. Само след няколко дни ме извика в студиото и така започнахме.
-Преди години се коментираше за някаква ревност от страна на “Тоника” затова, че Стефан Диомов много те лансира?
-Чувала съм някакви неща. Истината обаче е друга. Диомов не ме лансираше много, в началото даже не вярваше, че с мен ще се получи, защото не съм метър и 70 и с талийка 50 см, малко далеч съм от общоприетите представи за сексапил. Пък и винаги съм била леко срамежлива. Може би затова Диомов даде на “Тоника” вместо на мен песен, която много си бях харесала – “Сезони”. Много плаках тогава за нея. Но през 2006-а, когато готвех албум, “Тоника” вече бяха в конфликт, той каза: “Еее, тая песен “Сезони” толкова исках да й се случи нещо хубаво, да я запеят хората!”, а аз: “Господин Диомов, ами той Господ каил не става, толкова плаках за тая песен”. И така тя все пак дойде при мен…
-Ти май държиш рекорда по най-голям брой дуети с колеги, даже издаде албум. Това дали пък няма нещо общо с характера ти – че си диалогична, сговорчива, че бързо се сприятеляваш с хората?
-С всичките дуетни партньори и до днес съм в прекрасни отношения. Съжалявам, че Пламен Ставрев го няма, той ми е голяма болка… Не знам дали съм диалогична, след като в последните години съм намесена в няколко скандала. Няма как да премълча някои простотии. Понеже в последните години Диомов спря да бъде виновен за това, че някои колеги не вземат награди в конкурса “Бургас и морето”, нещата се прехвърлиха върху мен. Пък и скандалът с Деян Икебаната…
-В срамния за поп гилдията и лично за Деян Неделчев скандал в средата на септември, когато той написа във Фейсбук след смъртта на Ана-Мария Тонкова, че си е заслужавала съдбата, защото въртяла в БГ радио само песни на свои хора, единственото хубаво нещо беше твоето отворено писмо. Пишеш: “Злото властва там, където доброто бездейства”… Как ти лично противодействаш на злото?
-Когато на един певец не му вървят нещата, естествено, виновен му е друг певец. Не се имам за представител на доброто, но в никакъв случай няма да мълча на някой, който си измисля, който не е доказал нищо през годините, освен да се самоизтъква и превзема. Това ли е начинът да си отмъстиш?! Иди в радиото, говори, но така да постъпваш с един умрял… Защо преди не излязоха с имената си, със същите тези думи, и той, и тези, които го подкрепят? Смелостта не е за всеки, а да си подлец и страхливец е по-лесно, отколкото да си честен и смел…
-В писмото си пишеш още: “Отровата ти няма да ме стигне, защото освен октави в гласа, на певеца му трябва и поне октава душа”. Колко октави има в твоята душа?
-Разсъждавала съм много по темата и това си беше моя мисъл. Понякога и аз раждам умни неща. Не помня по какъв повод беше, но един ден казах, че в душата ми има повече октави, отколкото в гласа ми (Смее се).
-Израсла си в семейство на военен и учителка, сигурно си възпитавана много строго?
-Ужасно строго… Всъщност майка ми никога не е работила като учителка. Тя е завършила педагогическо училище в Благоевград, но тъй като татко беше военен цял живот, се местехме от град на град и нямаше как бъде учителка. Затова почна като волнонаемна в армията, работеше по поделенията. Беше служителка в деловодства, в секретни и полусекретни дейности, в последните си години ходеше и по занятия. Татко беше полковник и имам дефицит на родителска ласка… Никога не съм го казвала… Това е едно от нещата, които винаги са ме карали да се чувствам недостатъчно обичана. Родителите ми не ме хвалеха изобщо, не ме поощряваха изобщо, не ме галеха, може би защото те самите така са били възпитани, нито един от тях не е бил с леко детство и лек живот. Точната дума е сурово. Но аз никога не съм ги упреквала за това. Само веднъж в едно писъмце им разказах някои историйки и накрая написах: “Искам си милувките за тези 40 и няколко години, които ми се полагаха през тоя живот” (Очите й се насълзяват, гласът трепери). Тези неща няма как да се върнат, но това някакси ме направи точно обратния тип човек. Хващам се понякога, че прекалено много прегръщам хората, може би наваксвам тези дефицити. Ние не си приличаме изобщо. Този мой избор на професия за тях беше нещо чудовищно (Смее се). Те военни, аз – певица!
-Този дефицит на ласки комплексира ли те?
-Не, ама все ми се искаше някакси вратите ми към моите приятели и към моят дом да бъдат отворени за повече чувства и ласки. У нас е като хан. Каня всеки, често идват приятели на гости. Е, пак ям шамари понякога заради това, ама то иначе няма да ми е интересен животът.
-Признаваш, че не ти върви в две неща - любовта и килограмите…
-Никога не съм се чувствала като жертва на любовта, напротив. Да, казвала съм, че повече съм пяла за любов, отколкото съм я преживявала, но и не мога да се оплача от липса на преживявания. Това е една дълга пауза, която аз обаче не намирам за драматична и трагична, просто съм приела, че така трябва да бъде. Освен това някак си не мога да тръгна на лов, да си търся гадже. Далече ми е от акъла. А колкото до килограмите, не съм спряла тази битка да намалявам, после да ги връщам. То това му е интересното (Смее се). Но в никакъв случай не се чувствам онеправдана. Която любов съм искала през живота си, съм преживявала, някои даже без да съм ги искала. Ако съм можела, щях да си спестя две-три любовни истории, за да няма някакви кофти спомени после. Ама то и без това не може. Не се отказвам и за секунда от всичките си битки, поражения и победи.
-Магдалена вече е девойка, почти на 14. Как й понася професията на майка й?
-Не й е лесно. Тя не казва чия дъщеря е, така съм я научила, никога не се е чувствала по-специална или привилегирована, даже в гимназията учителката е казала. Единственият й дискомфорт е при моите безкрайни пътувания. Сега вече го разбира, но когато беше по-малка, ме е питала защо не работя нещо като на другите майки. Преди около месец ме изненада страхотно, като ми каза, че иска да бъде актриса, и аз подскочих 30 сантиметра, защото това е моята детска мечта, нещо, до което се докоснах едва последните две години… Преди, като ми е казвала, че иска да стане певица, лошо ми е ставало… Знаеш ли, и маникюристка да стане, бих я подкрепила, това ще е нейният път, който тя си е избрала и поради това ще е най-светлият. Моля се само да е доволна от себе си, да харесва това, което прави.
-Разкажи за твоята осъществена мечта.
-Участвах в два спектакъла на Бургаския театър. Преди няколко години по покана на Велко Кънев, Бог да го прости, играех учителка в спектакъла “Паднал от Марс”. Сега Борислав Чакринов ме покани “Българският модел 20 години по-късно” на Стратиев. Имаме идея за още един спектакъл малко по-нататък.
-Защо се отказа от приключението да участваш в тв шоуто "Африка. Звездите сигурно са полудели"?
-Защото по времето, когато трябваше да замина за снимки, вече имах доста вече потвърдени участия с концерти. Колкото до червеите… бих умряла от глад, но няма да ги вкуся. А пък за бънджи… Олеле, майко, като си знам аерофобията… Но пък съм смел човек и ако е за отбора, ще скоча, какво да правя! Освен това през ноември заминавам за ЮАР и Зимбабве за 10 дена. Канили са ме и в други риалити проекти, но работя прекалено много и нямам време за това.
-Как изглежда при теб един прекрасен ден, прекаран без ангажименти?
-Направо скука за някои, но за мен прекрасният ден означава сутринта като стана, да си изпия кафето, това е ритуал за мен, пред телевизора, сутрешните блокове ги обикалям всички. После, ако дъщеря ми е първа смяна, аз съм я събудила и е тръгнала на училище. После разхождам кучето, ходя да плувам, оправям си вкъщи нещата, сготвя нещо, събирам се понякога с приятели и денят ми преминава с много четене. Натрупала съм купища книги, които искам да прочета. Ходя и купувам непрекъснато книги и не мога да насмогна, ако през годината прочета 40-50, чакат ме купени още 100 (Смее се). Понеже къщата ми е малка и няма къде да ги слагам, като ги прочета, ги опаковам в колет и ги пращам на някое читалище.
Преса
