Шестият въпрос предлага на респондентите да споделят вижданията си за това кой и с каква цел създава митове. И отново има почти пълно единодушие, че това са политиците и техните външно - и вътрешнополитически интереси – само петима не виждат политическа връзка при създаването на митове. Всички останали виждат някакви политически интереси, макар и от различна геополитическа посока. Най-голямата група респонденти (48 души) виждат източника на митове в управляващите в момента десни политически сили и техните бивши съюзници. Най-често ги виждат така: „политици, общественици, новинари, всякакви соросоиди и пр. пропагандисти отговарят охотно на „обществената поръчка“... да се отдалечи колкото се може повече българският от руския народ, да се тушират до забрава славните моменти от миналото на двата народа”; „конюнктурно ориентираните и обслужващи политически силните на деня псевдоисторици, интелектуалци, журналисти”, които налагат „достигащия комично-конфузни измерения стремеж към еманципация от Русия и демонстрация на вярност към новите „шефове”, както ги наричат някои наши държавници”; „част от българската интелигенция... се явява клиент на чуждестранни поръчки и ги изпълнява поради различни стимули”; „чужди НПО активисти и членове на разни политически формации и комитети, финансирани отвън”, които „подкопават не просто отношенията между двата народа, но и традиционните ценности, които и двете страни изповядват”; „задграничен правителствен център, вероятно зад Атлантическия океан”, който цели „да бъде дискредитирана Русия” ; „разузнавателните централи (и от свързаните с тях местни агенти на влияние) на западните държави начело със САЩ, които продължават хитлеристката политика на опити за цивилизационно откъсване на българския народ от руския”; „непрофесионалисти – лъжеучени, лъжежурналисти и лъжеполитици”; „интелектуалци, журналисти и други, които имат добър усет за ветровете”; „хора от историческата гилдия, а мотивите може да са различни – от желание да се дистанцират от собствените си (вече неотговарящи на конюнктурата) публикации, през стремеж да бъдат припознати от „силните на деня“; „Фондации, лобита, големи корпорации, политически елити на други големи и влиятелни страни – напр. САЩ”; „хората, които бяха на ръководни позиции при социализма, спечелиха и от краха му, а са в добро положение и сега, представяйки се за борци срещу комунизма”; „Русофоби, седесари и либерасти”.
В източна посока търсят създателите на митовете и политическите интереси други 14 анкетирани, които ги определят така: „Хората, които са свързани и вкопчени в миналото и не искат то да се промени. А и имат икономическа изгода от това”; „политически ангажирани дейци, свързани с външни фактори... от Изтока (Руската федерация)”; „Руските шпиони, с користна цел”; „с появата и на обществения феномен, наречен русофилство”; „Хората забравящи своята националност, поради заслепяващата ги русофилия”; „Медиите и КГБ”...
Наред с политическите пристрастия към едната или другата теза, немалко анкетирани виждат създателите на митове и в двете посоки – русофобската и русофилската. Другото, което прави впечатление, е фактът, че повечето анкетирани виждат външна връзка (макар и нееднозначна) в създаването на митове, което е още едно потвърждение на сателитния синдром в българската политика.
