/Поглед.инфо/ Изпитвам изключителна радост от факта, че пошлата пиеска, наречена „съдебна реформа”, приключи. Радвам се, защото това нещо, представяно ни по един кичозно-възторжен начин за „реформа на реформите”, беше чисто и просто проектче на „Америка за България” и на няколко финансирани от тази фондация НПО-та и медии. Истинската цел на въпросното проектче нямаше нищо общо с желанието на мнозинството български граждани – да има най-после справедлив и бърз съдебен процес. Истинската цел на фалшификацията, наричана от американските стипендианти „съдебна реформа”, беше тъкмо те да овладеят ключовите постове в системата, да си назначат свой Висш съдебен съвет и свой главен прокурор. Мечтаната цел на т.нар. „съдебни реформатори” беше не да излекуват системата от тежките й недъзи, а да я върнат в състоянието й от края на 90-те години, когато там колеха и бесеха хората на един бивш премиер и настоящ лаборант. И след като напълно логично се провалиха в това си намерение, „реформаторите” опищяха света с воплите си как България „неотвратимо затъвала” и „ставало страшно”. Да четеш в наши дни изданията, чиито журналисти си получават заплатите от „Америка за България”, е все едно да четеш библейския Апокалипсис. Св.Йоан описва страховити природни катаклизми, които унищожават голяма част от човечеството, а грантовите журналисти и анализатори мрачно пророкуват в изданията на Иво Прокопиев и в Медиапул, колко ужасяващ щял да стане животът в България, само защото се провалиха плановете им. Дотолкова загубиха връзка с реалността тези хора, че започнаха да представят един напълно тривиален акт като една министерска оставка за символ на чутовна смелост и безпримерен героизъм. Изглежда, че в съзнанието на американските храненици Христо Иванов е нещо средно между Христос, Че Гевара и Майка Тереза. Ами не е. Той е просто един вече бивш министър, провалил се в опита да изпълни задачата, заради която го бяха командировали в правителството.
Финалът на бутафорията „съдебна реформа” отприщи цяла вълна от процеси, които формално се развиват на полето на политиката, но всъщност най-добре биха били анализирани от психиатрите. Лидерът на една от управляващите в момента партии самопожертвователно заяви, че излиза в опозиция. Сигурно очакваше, че при това заявление целокупната публика трябва да падне на колене и да целува земята, по която той благоволява да стъпва. Вместо да прояви такова преклонение обаче публиката започна да се залива от смях (достатъчно е да се видят реакциите във фейсбук) и да се чуди кога този лидер е бил искрен. Искрен ли беше, когато се заклеваше, че на никаква цена партията му няма да направи коалиция с ГЕРБ, искрен ли беше, когато радостно се сви под шлифера на Борисов и кротко похъркваше там цяла година, искрен ли е сега в поредната си мелодраматична поза? Нямам никакво обяснение защо с поведението си г-н Кънев ни кара да го възприемаме не като сериозен политически лидер, а като една Многострадална Геновева. Да, сигурен съм, че няколко баби реститутки от софийския център плачат от умиление като го видят по телевизора, но дълбоко се съмнявам, че тяхната електорална подкрепа е достатъчна, за да възтържествуват ценностите на евроатлантизма.
С поведението на г-н Кънев обаче не свършват абсурдните случки в българския живот, които повече приличат на сюжети, излезли изпод перото на Бекет и Йонеско, отколкото на заслужаващи сериозен анализ факти. Вездесъщият френски посланик Дьо Кабан, който е трогателен с опитите си да говори български и изглежда се е самоназначил за върховен управител по въпросите на съдебната ни система, зарони горчиви сълзи за „провалилата се реформа”. Струва ми се, че е крайно време някой да посъветва въпросното превъзходителство да се занимава по-малко с нашата съдебна система и да обърне повече внимание на френската. Явно господин френският посланик има неизмеримо дълбока правна компетентност. Нека я използва по предназначение. Нека напомним на г-н Дьо Кабан, че не българските, а френските правоохранителни органи допускат на свобода да се разхождат потенциални терористи. Така че, оправете се най-напред с вашите си „гнили ябълки”, а после, ако евентуално имате време, се заемете с нашите.
Разбира се, ако някой е за бой в случая, това в никакъв случай не е господин посланикът. Ние сме за бой. Защото позволяваме с нас да се държат като с аборигени и чакаме всяко указание от Брюксел или Вашингтон с трепета, с който кучето на Павлов чака да светне лампата. Е, щом продължаваме да смятаме, че през устата на някакви треторазредни чуждестранни чиновници говори абсолютната истина, напълно заслужаваме да се отнасят с нас по подобен унизителен начин.
„Деконструкция”, БНР
Гледайте в Поглед.ТВ:
