/Поглед.инфо/ Продължение/ 4. Налагане на авторитарен начин на мислене с култ към националния водаче четвъртата обща характерна черта на фашистката държава, според предлаганата от д-р Желев теоретична рамка.
В духовната област фашистката държава е авторитарна, защото висш принцип в мисленето на нейната централизирана бюрократична йерархия става авторитетът, вярата в неговата безусловна правота, сочи д-р Желев. Фашистката държава приема авторитетът за безусловен критерий на истината: не авторитетът зависи от истината, а обратното – истината зависи от авторитета.
Авторитарният начин на мислене не е приоритет на фашистката държава. Взет сам по себе си, той присъства във всяка монархия, всяка олигархична система на управление, всяка цялостно изградена бюрократична йерархия. “Оригиналният принос на фашизма в тази област е тотализирането, универсалното разпространение на този начин на мислене върху цялото общество”, подчертава д-р Желев.(75) По такъв начин авторитарната държава свежда гражданите си до обикновени поданици. Те са длъжни само да слушат и да изпълняват. Дори утвърдени учени, писатели, дейци на културата нямат право на собствено мислене, не могат да бъдат изразители на общественото мнение, освен ако не резонират философията и практиката на фашизма. В противен случай – биват обезличавани и унижавани.
За да държат интелектуалната и артистичната общност под свой контрол нацистите постоянно преразглеждат установените “стандарти”. Отхвърлят се едни, приемат се нови, но всичко това се придружава от непрестанно следене на интелектуалците срещу евентуални “опасни помисли”, някои от които може да са били смятани за напълно правоверни до вчера.
“Всяка мисъл, отклоняваща се от официално оповестената и непрекъснато променяща се линия, вече е подозрителна, независимо от сферата на човешката дейност. Само заради способността си да мислят хората биват смятани за заподозрени по принцип...”, изтъква и Хана Аренд. “Поради това в тоталитарните страни взаимното недоверие просмуква всички обществени отношения и прониква навред”.(76)
И по-нататък: “При условията на тоталитаризма, всякакви убеждения и мнения се оказват и смехотворни, и опасни, защото тоталитарните режими смятат за своя най-голяма гордост това, че не се нуждаят нито от тях, нито от каквато и да било човешка помощ... Тотална власт може да се постигне и запази само в свят на условни рефлекси, на марионетки, у които няма вече и следа от спонтанност”.(77)
Тези именно марионетки в тоталитарната държава са масите – крайно податливата среда към подобен тип поведение, състояща се от изпадналите в безпътица “атомизирани, изолирани индивиди”. (78) Нека отново уточним, че не става въпрос за организирани в синдикални или съсловни организации трудови хора – работници, селяни, служители, представители на свободните професии, интелектуалци – обединени от общи интереси и наричани често трудови маси. С понятието маси тук се обозначават само хора, които, било по силата на своята численост, било поради безразличието си или поради и двете, не могат да бъдат обособени на базата на общи интереси в каквато и да било организация – политически партии, общински самоуправления, професионални съюзи или синдикати. Потенциално те съществуват във всяка страна и представляват по-голямата част от многобройните неутрални, политически безразлични хора, които никога не се приобщават към някоя партия, нито пък участват в избори и които често са обозначавани с понятието “тълпа” или “лумпени”.
Точно на такива маси разчитат и фашистките движения и националсоциализма – безразлични, политически неутрални маси, които трябва да бъдат фанатизирани и екзалтирани, и на тази основа – да бъдат премоделирани в инструмент на фашистката или нацистката политика.
“Ако аз успях да създам най-голямото национално движение на всички времена, това е, защото никога не съм действал в противоречие с психологията на тълпата, нито съм дразнил чувствителността на масите. Тази чувствителност може да е примитивна, но тя има постоянния и неизменен характер на природна сила. Когато масата е преживяла нещо неприятно, както в епохата на хлебните карти и инфлацията, невъзможно е вече да го забрави. Масата има твърде опростен мисловен и чувствен апарат. Всичко, което не може да разбере, я плаши” изповядва Хитлер пред Раушнинг – гаулайтер на Данциг. И по-нататък:
“Аз мога да ръководя масата само когато е фанатизирана... Аз фанатизирах масата, за да направя от нея инструмент на моята политика. Накарах я да се издигне над себе си, дадох й смисъл и функция. Осъждат ме, че съм насърчавал най-низките страсти на масата. Не е точно така. Ако се изправя пред масата с разумни аргументи, тя няма да ме разбере; но щом засегна у нея чувствата, които са й присъщи, тя приема веднага лозунгите, които й давам. В едно масово събрание няма място за мисъл... Колкото по-богата е сместа от човешки елементи – селяни, работници, чиновници – толкова полученото тесто приема характера на безлична маса. Нищо не излиза от ограничените събрания на културни хора, от представителите на професионални организации... А това, което ще кажете на народа, когато той образува маса, когато се намира в състояние на възприемчивост и фанатична преданост, се запечатва и остава като хипнотично внушение; то ще устои срещу всички разумни доводи. Но бъдете внимателни: масата си има свои болни места, които не трябва да се дразнят. В числото на тези забранени неща трябва да се счита всичко, което е свързано с инфлацията и хлебните карти. Мога спокойно да искам от масата много по-тежки лишения, но трябва да й дам емотивни (чувствени), внушения, които ще й позволят да понесе лишенията”.(79)
В тоталитарната държава всички средства за масово осведомяване са впрегнати да налагат авторитарния начин на мислене. Право да изразяват общественото мнение имат само водачите. Тираничното господство на политиката над всички останали сфери на обществения живот им дава възможността да бъдат обкичвани с всякакви атрибути: те са най-умните, най-авторитетните, най-справедливите, най-принципните и т. н. Даден политически ръководител се превръща в “авторитет” именно защото е политически ръководител. За тази цел е пусната в ход цялата пропагандна машина на движението, на партията и държавата.
Отсъствието на реални авторитети фашистката държава компенсира със създаването на епигони. Дейността по създаването на собствени “авторитети” неизбежно прераства в идолопоклоничество. То приписва на водача, от една страна, свръхестествени качества, а от друга страна – логически несъвместими и взаимно изключващи се достойнства. “Авторитетът” прераства в култ към личността на политическия водач.(80)
Така например, Хитлер е представян като “най-добрият човек”, “приятелят на природата”, “познавачът на изкуството”, “приятелят на работниците”, “приятелят на селяните”, “приятелят на младежта”, “скъпият другар”, “човекът на делото” и т.н. На фотографии и платна от онова време позира като “архитектът”, “държавният мъж”, “бащата на народа”, “бащата на нацията”. Фюрерът открива изложби, прави първи копки, прерязва ленти. Той е най-важната личност на национални тържества. Райхът е осеян с неговите бронзови и гранитни бюстове и паметници. Във всяко учреждение или канцелария, във всяко училище, във всяко заведение, във всеки дом на централно място е портретът му. Поети му посвещават огромно количество стихотворения. Журналистиката предоставя страниците и ефира си на анализатори и политолози, които нашироко тълкуват изявленията и речите му като “съдбоносен поврат”, “революционен преврат” в съответната област. Но макар да притежава “желязна воля”, “непоколебима решителност”, “колосална работоспособност”, Фюрерът си остава скромен човек, близък до народа и никога не се облича помпозно.
Подобен култ към лидера виждаме и при Мусолини. Нему също се приписват най-невероятни качества. Той също е човекът от народа. На една фотография от 1939 г. Дуче, случайно минаващ през квартална градинка, приветства майките, а щастливите майки му показват своите бебета. На други фотоси го виждаме как кара трактор, работи на вършачка, разбива скала с кирка в ръка, язди кон...
Франко пък е вожд на “славното въстание”, победител на “червена” Испания, строител на нова Испания, държавен глава, каудилио, генералисимус. Неговите портрети са на първите страници на вестниците, на всяка улица, на всяка витрина, в градския транспорт, в театрите и кината, в ресторантите и кръчмите (81).
По сходен начин се процедира и в България. Повечето от изследваните автори убедително сочат, че още след края на Първата световна война авторитетът на монархическия институт е силно разклатен и само кървавият преврат на 9 юни 1923 г. спасява монарха от детрониране. В хода на последвалия терор са ликвидирани физически министри, народни представители, известни журналисти, писатели, поети, хиляди политически активни хора – действителните авторитети на българската нация.
Превратаджиите и през 1923 г., и през 1934 г., са силно повлияни от идеите и практиката на италианското фашо. Ратуват за силна корпоративна държава, посредством властта на силна единна партия начело със силен национален водач. От средата на 30-те години на ХХ век пропагандата на режима започва да подражава все по-убедително на фашизма, налага култ към цар Борис III, представяйки го за национален надпартиен водач. По-късно и за национален обединител на територии, за присъединяването на които никога не е имало признание от страна на факторите на реалната политика, на Великите сили.
На фотографии и платна от онова време Цар Борис ІІІ позира като “патрон на ловците”; като “естествоизпитател”, “природолюбител” и “усърден учен” в музея на пеперудите в Брайтън; на други фотографии царят е “хванат” като плувец, риболовец, гребец, увличащ се по планинарството, алпинизма и зимните спортове. Наравно с войниците и офицерите е по окопите на войната.(82)
Обслужващата журналистика го представя като скромен, човечен, толерантен, търпелив, умеещ непринудено да общува с обикновените хора, общопризнат експерт в ботаниката, орнитологията и лепидоптерията*, изтънчен аристократ, който, независимо от потеклото си, се увлича от неаристократичната професия на локомотивен машинист и преди всичко – като предан съпруг и баща.(83)
Вярно е, че през 20-те и началото на 30-те години [на ХХ век], благодарение на демагогски похвати и институционализирано лицемерие личността на царя успява да добие известна популярност сред по-изостаналата в културно отношение част от населението, както и сред някои среди на младежта. Въпреки това, тъкмо към средата на 30-те години политическата база на монархизма все повече се стеснява.
“Срещу него бяха трудещите се маси, които се намираха под влиянието на комунистическата партия, леви земеделци и социалисти, звенари. Все по-критично поведение възприемаха опозиционните буржоазни партии (макар и да търсеха често разрешение на различни кризисни ситуации чрез него), та дори и опозиционният фашизъм. Някакъв крупен външнополитически успех би могъл да наклони везната в полза на монарха. А какво по-въздействащо от осъществените “национални идеали...”(84)
Според П. Димитров царят разбирал, че трябва да се превърне в лидер на една неуправляема нация от анархистични индивиди, крайно егалитарни, без самодисциплина и уважение към висшестоящите в йерархията. Именно в този политически момент, когато правителствата не са в състояние да се справят с наболелите икономически, социални и политически проблеми, при наличието на институционална криза, когато, според признанието на този автор “политическата и моралната декомпозиция в страната достига алармиращи пропорции”(85), властващата върхушка изтиква на преден план в политическия живот на страната последната си резерва – Борис ІІІ като му възлага ролята на Фюрер. (86)
Многобройни са фактите, които дават основание за подобен извод. Българският цар е първия държавен глава, официално посетил Германия непосредствено след възкачването на Хитлер на власт. Макар да презира плебейската същност на нацизма, царят не скрива възхищението си от размаха и твърдата ръка на Хитлер в ликвидирането на демокрацията. Впрочем, още през 1935 г. царят издава манифест, в който се потвърждава, че “няма да има отклонение от пътя, възприет през 1934 г.” и “няма да има връщане към миналото”.
Венцехваленето и въздигането на царя в култ следва градацията: “символ на надеждата”, “единствената надежда за възстановяването на реда и закона”, “символ на стабилността и справедливостта”, “единствен приятел на народа”, “истински демократичен цар”, за да се стигне до “обединител на нацията”. Така се оформя обобщаващият пропаганден образ: Борис ІІІ бил не само цар на българите, но също приятел и лидер – баща на нацията (87).
Американският историк Маршъл Милър намира в тази градация свидетелство, че “царят е превърнат в българския еквивалент на Дуче и Фюрера”, защото “често е назоваван Вожд или Водач”. Авторът се позовава и на германски разузнавателни доклади, в които също се потвърждава, че “цар Борис ІІІ е безспорният Водач на България”.(88)
Можем ли да приемем, следователно, че са налице характеристиките и на четвъртата обща черта на фашистката държава, така както е дефинирана във фундаменталния труд на д-р Желев: налагане на авторитарен начин на мислене с култ към национален водач?
Литература:
(75) Желев, цит. съч., с. 163-164.
(76) Arendt (1969) с. 173-174.
(77) Пак там, с. 208.
(78) Пак там, с. 15, 44.
(79) срвн. Желев, цит. съч. с.182-184.
(80) Пак там, с.166-167.
(81) Пак там, с. 167-178.
(82) Dimitrov, Pashanko (1986) Boris III of Bulgaria (1894-1943). Toiler, Citizen, King, The Book Guild Ltd., Lewes, Sussex, рр. 81-83.
(83) Newman, B. (1945) Balkan Background, NY. рр. 31-90; също: Rendel, George (1957) The Sword and the Olive: Recollections of Diplomacy and the Foreign Service 1913-1954, London, р. 135; Groueff, Stephane (1987) Crown of Thorns. The reign of King Boris III of Bulgaria, 1918-1943, Madison Books, Lanham, Maryland, рр. ІХ, 147-148; Dimitrov, цит. съч., с. 121, 128, 188.
(84) Димитров, Илчо (1986) Предговор към Богдан Филов. Дневник, София, с. 141.
(85) Dimitrov, цит. съч., с. 66,115.
(86) Miller, Marshall (1975) Bulgaria during the Second World War, Stanford, р. 91.
(87) Dimitrov, цит. съч., с. 79, 91, 105, 123.
(88) Miller, цит. съч., с. 91.
* наука за люспестокрилите, пеперудите.
Текстът е продължение на изследването на д-р Радко Ханджиев какво казва академичната наука на Запад за проявленията на фашизъм в политическа реалност на България отпреди септември 1944 г.; публикуван е в студия под заглавие „Имало ли е фашизъм в България? Поглед отвън“ в бр.9/2009 г. на сп. „Ново време“. Част шеста.
Свързани текстове: http://avtorski.pogled.info/article/71635/Imalo-li-e-fashizam-v-Balgariya-Kakvo-kazvat-zapadnite-istoritsi
http://avtorski.pogled.info/article/71679/Fashizmat-na-vlast-totalno-edinovlastie
(следва)
