/Поглед.инфо/ На 9 септември т.г. се навършват 75 години от едно от най-знаменателните събития в историята на Третата българска държава и няма съмнение, че темата за събитието, станало тогава отново ще възбуди духовете, а върху препатилата глава, на българина “свободните медии” ще изсипят водопад от лъжи.

Когато преди тридесет години бе дадено началото на капиталистическата реставрация у нас, политическата партийна и държавна върхушка на социалистическа България сериозно вярваше в т. нар. национално помирение.

Интересно бе : между кого трябваше да стане то, тъй като до тогава никой не бе говорил за подобно нещо. Но скоро стана ясно, че победилият на девети септември 1944 г. народ трябва да се извини на победената от него тогава монархофашистка клика. Това от името на народа го направи БКП, като извинението бе очевидно отправено към техните кръвни и идейни наследници.

Но това, което се допусна тогава от върхушката на БКП по отношение на миналото, граничеше с открито предателство към антифашистките сили у нас.

И така, извинението бе направено, но…помирение не се получи.

В резултат на това и сега около великата дата ще чуем истеричния фалцет на омразата и интелектуалната тъпота..

Българската реакция – потомствена и зараждаща се по време на т.нар. „преустройство”– не разбра “посланието” на завзелата на 10 ноември властта в БКП върхушка и се зае да рита по отворената врата, водеща към светлия капитализъм.

За тази реакция, гръмогласно заявеният от нея антикомунизъм бе своеобразна индулгенция за продължилото десетилетия сервилничене на нейните представители пред силните на деня тогава.

На този изблик на агресивния десен реваншизъм лява, прогресивна България трябваше незабавно и без колебание да се противопостави.

Тя не го направи . Затова днес – спокойно, но и решително, ясно и аргументирано да каже истината за великите събитие, станали преди 75 години .

И така - от тук нататък нека говорим само с езика на истината и разсъждаваме само върху фактите за реални събития, започнали от най-близките, случили се няколко месеца преди великата дата в Европа и България.

* * *

На 6 юни 1944 г. е открит Вторият фронт. Започва настъплението на обединените англо-американски военни сили в Западна Европа.

Няколко дни преди това войските на съюзниците подновяват военните действия в Италия. На 4 юни Рим е превзет от тях, а авиацията им вече напълно господства във въздуха и методично срива със земята немските градове.

За по-прозорливите вече е ясно – Германия губи войната.

На 20 юли 1944 г. е извършено покушение срещу А.Хитлер и върхушката на Вермахта в най-охраняваната зона в окупираните от Германия страни.

На 1 август 1944 г. започва Варшавското въстание; пак по това време съюзниците дебаркират и в Юхна Франция. След тридневни боеве ва 28 август Париж – символът на свободна Франция е превзет от съюзниците

През август Червената армия започна гигантска офанзива по целия Източен фронт – от Балтика до Черно море. Нацистите са прогонени от прибалтийските републики, но успяват с цената на огромни жертви да спрат настъплението на съветските войски на Висла - пред самата полска столица.

Спряно е съветското настъпление и пред Източните Карпати. Но Червената армия провежда успешно Яш-Кишиневската операция, която започва на 20 август и завършва след 10 дни.

* * *

Какво ставаше по това време в България?

В края на май, след деветмесечно управление падна правителството на Д. Божилов и на негово място дойде правителството на Иван Багрянов. Но това не бе обичайната за буржоазната демокрация „смяна на поста”; просто, защото в България такава нямаше. Остатъците от буржоазната демокрация бяха ликвидирани с преврата от 19 май 1934 година. За няколко месеца след това Борис Сакскобургготски въведе своя лична диктатура с точното определение – монархофашистка власт , като до неговата внезапна смърт на 28 август 1943 г. в страната се случиха неща, чиито последствия продължават и днес да оказват своето отрицателно въздействие върху обществото у нас.

Със смъртта на втория Кобург българската буржоазия загуби своя най-умен и най-обигран свой лидер.

По ирония на съдбата съставеното след него Регентство пое властта на 9 септември, но … 1943 година. Така съдбата даде на българската пронацистка буржоазия цяла година аванс, за да спаси и себе си, но и България от очертаващата се гибелна катастрофа.

А предупредителните знаци за това започнаха още от самото начало на 1943 година : лазгромът на немската армия при Сталинград, победата на англоамериканците над Вермахта и изгонването му от Северна Африка, разгромната победа на Червената армия край Курск и накрая – отпадането на Италия от Тристранния пакт. И всичко това не можеше да не повлияе върху смъртта на Борис Сакскобургготски.

Съчиняваната легенда за това, че немците го отровили защото А.Хитлер поискал от него войски от него за Източния фронт, а той – видите ли ? – отказал и затова пострадал …

Такава нелепа легенда може да измисли само оглупялата българската буржоазия и още по-глупавите ѝ съвременни приемници. Ако нацисткия диктатор искаше войски от Кобурга , той щеше да поднови исканията си и към регентите, и към новия министър-председател Добри Божилов, всички - отявлени германофили и заклети антикомунисти. Но А.Хитлер не поиска войски и от тях, въпреки , че именно по това време той имаше растяща нужда от жива сила за фронта…

И така, след осем месечно премиерстване Д.Бохилов подаде оставка. Но не заради водената от него изцяло угодническа прогерманска политика, а заради неспособността му да се справи с въоръжената антифашистка съпротива, найвече с “четите”, т.е. с партизанското движение.

На негово място дойде правителство, начело с Иван Багрянов, който минаваше за опитен и ловък политик. Той трябваше да изпълни две, всъщност взаимно изключващи се задачи – “да направи завой” към благоприятен за антихитлеристката коалиция неутралитет и в същото време – да ликвидира “шумците”.

На това правителство историята също даде дълъг за тогавашната ситуация срок – точно три месеца, за да изведе България от задънената улица и да съхрани капиталистическия строй в страната.

Това бе изключителен шанс за българската буржоазия и тя виртуозно...го проигра.

Тиражираните измислици на нейните кръвни и идейни потомци, че някаква сделка в Ялта определила съдбата на България в следвоенния половин век се разбиват на пух и прах при досега с фактите.

Когато през месеците от юни до септември се води битката за България, срещата в Ялта още предстои. Тя се провежда между 4 и 11 февруари 1945 г., т.е. цели пет месеца след 9 септември 1944 г. Затова пък за съдбата на България се говори на Техеранската конференция. Там У. Чърчил заявява, че англичаните “нямат намерение да воюват на Балканите, затова ще настояват Турция да влезе във войната с нападение срещу България”. По този повод британският премиер пита Й.В. Сталин как Съветският съюз би погледнал на това, като се има предвид традиционно добрите отношения на русите към българите и обратно.

В случая Сталин отговаря, че втори фронт е нужно да бъде открит на Атлантика, а не на Балканите. Но идеята на Чърчил – Турция да накаже България като я нападне, не го напуска чак до 5 септември 1944 г., когато СССР обяви война на България и така пресече реализацията на замисъла му.

* * *

Но нека се върнем пак към горещото лято на 1944 г., когато на власт вече е правителството на Ив. Багрянов. Но вместо да направи налагащия се от обстоятелствата и очакван от всички “завой”, то ожесточава репресиите срещу партизаните, въпреки обещанието си за амнистия на предалите се на властите. “Амнистията” се оказва коварен ход на фашистката власт – никое друго правителство от 1941 до 1944 г. не се е оцапвало с толкова много кръв като багряновското. При това борбата срещу партизаните се води с планирана жестокост. На 21 юни министърът на вътрешните работи и здравето проф. Ал. Станишев издава прословутата заповед N4273, според която “нелегалните чети трябва безпощадно да се унищожават”. В тази заповед антифашистите, като получават военно-политическа помощ от Англия, а не от СССР, са определени като “национални предатели”.

Кого са предавали те, след като водят борба на страната на победилата във войната антихитлеристка коалиция? И всъщност – на коя страна се оказват закъснелите днешни апологети на тогавашната “законна власт” в България?

друга заповед, вече от 3 август 1944 г., в борбата срещу “шумкарите” към полицията и жандармерията се присъединява и армията. Тогава няма как да се избяга от въпроса: на коя страна е правителството на Ив. Багрянов с неговия прословут завой? На страната на антихитлеристката коалиция или на страната на нацистка Германия?

Кървавата разправа с антифашистите се засилва с всеки изминат ден – без съд и присъда се избиват партизани и техни ятаци, изгарят се къщите им; с безмилостния Закон за защита на държавата за минимална вина по бързата процедура се съдят и разстрелват дори малолетни...

В същото време над България надвисва смъртна опасност отвън. На 28 юли министърът на външните работи П. Драганов докладва пред Ив. Багрянов и министрите на войната и на вътрешните работи за растящата заплаха от намесата на Турция във войната, тъй като западните съюзници не могат да отделят сили за инвазия на Балканите Те са им нужни в Западна Европа и в Северна Италия.

Включването на Турция във войната е трябвало да стане точно в началото на септември. Правителството на Ив. Багрянов е знаело това, но е продължавало да демонстрира своята вярност към Германия, рискувайки след войната Югозападна България да бъде предадена на Турция. Както вече стана дума – за подобна съдба на страната ни се загатва още в Техеран.

Това се подкрепя и от едно друго събитие. На заседание на Министерския съвет от 28 юли министър-председателят и неговите министри, вместо да използуват благоприятната обстановка и обърнат оръжието срещу нацистка Германия, те с писмо до В. Кайтел искат разрешение(?) да изтеглят българските войски от Сърбия и Македония, за да ги хвърлят срещу партизаните; т.е. те искат разрешение от немците, за да продължат братоубийствената гражданска война.

Явно Турция е била информирана за това, защото на 1 август нейният пълномощен министър в София – Т. Ментеш иска среща с П. Драганов и му предлага на мястото на оттеглящата се българска войска от Сърбия и Македония да дойдат части на турската армия.

Българският външен министър не се съгласява с това, но на другия ден – вече 2 август 1944 г., Турция скъсва дипломатическите отношения с Германия и заявява пред съюзниците, че е готова за бойни действия на Балканите.

Срещу кого? Естествено – срещу силите на Оста. А кои са те – германската и българската армия...

Положението по това време стремително започва да се променя – още на 11 август съветският пълномощен министър в София Л. Кирсанов запитва лично Ив. Багрянов готова ли е България да скъса с Германия и да се обърне срещу нея.

Това е било откровено подсказване България да поеме нещата в свои ръце и да премине на страната на сигурните вече победители. Още повече, че подготовката на Яш-Кишиневската операция е била приключила и едно скъсване с Германия би ускорило идването на Червената армия и България би третирана по друг, много по-благоприятен начин на бъдещата мирна конференция.

В отговор на запитването на Л. Кирсанов правителството на Ив. Багрянов решава отново да поиска съгласието на германците за това ?!

Колко сериозно е гледала Москва на подобна крачка от страна на България говори фактът, че скоро след отрицателния отговор на Ив. Багрянов руският пълномощен министър е бил отзован от поста му за несправяне с поставената задача.От дневника на Б. Филов – тогава регент с най-голяма тежест в управлението на страната – личи, че е очаквал немците да се удържат на позициите си на север от Молдавия. Освен това Б. Филов по някакви негови си причини е смятал, че така демонстрираната вярност към Третия Райх ще повиши цената на България в готвените преговори с американците и англичаните... Така може би е мислил и Ив. Багрянов.

В какво друго е вярвала управляващата тогава прогерманска политическа гарнитура? В някакво чудо? В някакъв рязък обрат на Източния фронт? В евентуален разрив между СССР и западните съюзници? Или в митичното тайно супер оръжие на Хитлер?

На 19 август Ив. Багрянов връчва на Кирсанов отговор на нотата от съветското правителството. В отговора Ив. Багрянов излага в 11 точки своята позиция за обрат във външната политика на страната. А обратът идва на другия ден – 20 август, когато започва Яш-Кишиневска наступателна операция на Червената армия.

Това е бил златен шанс да се спаси поне част от територията на България в Беломорието , а за българската буржоазия и още нещо – да се съхрани капиталистическият строй в България. Този шанс е проигран от Ив. Багрянов .

За да се хареса на англо-американците Ив. Багрянов е заявил публично своята готовност да изтегли българската армия от Македония и Южна Сърбия, но това вече не впечатлява съюзниците. По това време българската войска наброява почти 400 хиляди души – отлично обучени и добре въоръжени. В голямата си част младшето офицерството и войнишкия състав са патриотично и антигермански настроени.

От средата на август, за да не бъде отрязана от север, започва изтеглянето на немската група армии „Е” към Югославия и Унгария. Това изтегляне е могло да стане само по два коридора – по долините на Вардар и на Струма. А те и двата са били под контрола на българската армия, като изходът от това положение е бил – в дните на започналата на 20 август Яш- Кишиневска операция България да обяви война на хитлеристка Германия и да задържи с боеве изтеглянето на немците по Вардар и Струма за не повече от 10-15 дни до идването на Червената армия. Имало е всички обективни предпоставки за това, но „субективния фактор” – управляващата тогава монархофашистка клика не е била способна на подобен ход.

Със сигурност обаче може да се предположи, че ако Борис Кобургготски тогава бе жив щеше да прибегне до него. Той не бе по-глупав нито от румънския крал Михай, нито от финландският диктатор Манерхайм. Дори напротив!

В хода на Яш-Кишиневската операция на Червената, армия, на 23 август капитулира Румъния, а на 25 – Финландия. При това, румънската армия веднага започна бойни действия против Вермахта.

Но властващата у нас прогерманската клика още се надяваше, че Червената армия няма да премине Дунав в преследване на немците. Защо филовци, багряновци и прочие са се надявали на това – си остава загадка.

Не е загадка обаче тяхната омраза към Съветска Русия. Тяхното антикомунистическо заслепение не им е позволило да преценят какво е означавало да бъде спряна с бой оттеглящата се група армии на Вермахта от Гърция. Означавало е, че в следвоенните преговори България щеше да бъде в лагера на победителите, а не „ни тука, ни там”, както бе на Парижката мирна конференция през 1946-47 година.

По преценка на военни специалисти, ако в средата на август изтегленето на групата немски армии от Гърция бе спряно, това щеше да ускори победата над хитлеристския Райх.

При осъществяването на онзи прословут „завой”, който се очакваше от Ив. Багрянов в началото на август 1944 г., немалка част от Беломорието, а може би и цяла Вардарска Македония щяха да останат в пределите на страната.

Така, Южна Добруджа остана в пределите на Родшната , заради участието на българската войска като част от Трети украински фронт. Но това стана в последната фаза на войната - вече при управлението на Отечествения фронт.

Разбира се, страната ни нямаше да плаща огромни репарации, които даваше на Гърция чак до 1964 г.

* * *

След преврата в Букурещ на 23 август 1944 г. се откри последната права в битката за България. Особено значение за нейния изход имаха събитията станали на една и съща дата, на която не се отделя особено внимание – 26 август1944 година. Тези събития, станали на различни места, имат съдбоносно значение не само за развитието на събитията в следващите две седмици до 9 септември, не само за следващите 4-5 години, но и за десетилетия напред...

На 26 август при регентите – принц Кирил, проф. Филов и ген. Михов, се явяват министър-председателя Ив. Багрянов, министъра на външните работи – Първан Драгановѝ, министъра на войната – ген. Русев и началника на Генералния щаб на армията ген. Трифонов. Те вземат решение – да се изтегли корпуса от Македония и Сърбия и да се започне разоръжаването на немските войски в България. . .Късно, много късно !

На същата дата – 26 август крайните пронацистки елементи в страната готвят военен преврат за завземане на властта и противопоставяне на Червената армия, за да я задържи. Поне за известно време – докато завърши изтеглянето на групата немски армии от Балканите.

По чисто технически причини този смъртоносен за България план се отлага, а след това и проваля.

Пак на 26 август изпратеният преди 10 дни в Анкара Стойчо Мошанов – представител на проанглийската фракция на българската буржоазия – започва разговори с представители на САЩ и Великобритания.

Той е трябвало да договори със западните съюзници начина, по който България да излезе от войната на страната на Тристранния пакт. С това изплашената българска буржоазия вкупом се надява да избегне навлизането на Червената армия в страната. Учудващо наивен замисъл.

На 26 август Ст. Мошанов докладва на регентите за първите резултати от своята мисия, а те решават на 29 август той да замине за Кайро за нови разговори с англоамериканците...

И отново на 26 август: при самолетна катастрофа над град Брянск в Русия загива Станке Димитров и група водещи функционери на Българската работническа партия, които е трябвало да оглавят въстаническата армия, да отвоюват свободна територия и така да посрещнат Червената армия като съюзническа военна сила.

И тук в основата е замисълът: след войната България да бъде третирана като участник в антихитлеристката коалиция. Това е трябвало да бъде небуржоазният, народеният “завой” към държавите – победителки във войната.

С гибелта на групата на Ст. Димитров се изчерпват всички възможности за еднозначно решение на политическата криза в България.

Настъпва времето на хаотичните импровизации.

Правителството на Ив. Багрянов подава оставка; на негово място идва правителството на К. Муравиев, което е лишено от всякаква представителност. То стои някъде “по средата” между прогерманската клика и широкото народно движение, представено от Отечествения фронт.

Правителството на К. Муравиев действа в абсолютен дефицит на време. Неговите действия са крайно противоречиви – то обявява война на Германия, след като е облекчило окончателното изтегляне на Вермахта от България; то обявява амнистия на всички затворници - политически и криминални. Освобождава и концлагеристите, които са само политически, но продължава кървавата разправа с партизаните. Може би искреното желание на кабинета е било да направи обещавания и така неизвършен от Ив. Багрянов “завой”, но и К. Муравиев не вижда друг изход от положението, освен отклоняването на Червената армия на запад по северния бряг на Дунав.

Едва ли някой е очаквал в България да влязат съюзническите войски от юг - тях още ги няма в Гърция. На Балканите те стъпват чак на 5 октомври.

Великите наши буржоазни политици съвсем сериозно са се надявали Червената армия да продължи на запад, като заобиколи България, заради доброто ѝ поведение спрямо СССР по време на войната.

А истинската опасност за България е идвала от другаде – от Турция.

Още на Техеранската конференция лидерите на антихитлеристката коалиция се уговарят за това как ще се третират след войната съюзниците на нацистка Германия. У.Чърчил е искал от Й.В. Сталин на България да бъде най-сурово наказана. Съветският лидер категорично отхвърля това.

Той се противопоставя и на другото предложение на У.Чърчил – вторият фронт срещу Германия да бъде открит на Балканите. Определено е друго място – в Нормандия.

Тогава английският лидер залага на Турция да се намеси във войната като навлезе в България и така да попречи на Червената армия да слезе на юг от Дунав. Денят на нахлуването е трябвало да бъде 5 септември 1944 г-

С обявената от СССР война на България на същата дата е провален този катастрофален за родината ни сценарии. А дали Червената армия е била освободител или окупатор днешните монархофашисгка историци на фалиралата тогава българска буржоазия, могат да спорят колкото си искат, но едно е безспорно – тази армия спаси България от турска окупация и загуба на съществена част от нашата територия.

Дните от 5 до 15 септември 1944 г. имаха характера на народно въстание – страната бе парализирана от стачки, разбиваха се затворите, полицията и жандармериятя продължаваше да стреля по демонстрантите, на много места старата власт се съпротивляваше с оръжие в ръка.

Поемането на властта от правителството на Отечествения фронт на 9 септември сложи край на монархофашисткия режим у нас, а с това – за момента – и на всички политически комбинации на българската буржоазия.

* * *

Реанимираната днес българска реакция ненавижда тази дата. Нищо чудно – на нея българската буржоазия претърпя на 9 септември 1944 година тотален исторически крах. Тя показа своята негодност да защити не само Отечеството ни, но и самата себе си.

Заслепена от страх и омраза тя изпускаше един след друг благоприятните моменти за изход от положението, до което бе докарала страната с късогледата си политика.

Подготовката за това фиаско започна точно три десетилетия преди великата дата – Девети септември - тогава, когато в обществения живот на страната взе връх прогерманската буржоазия. Чрез политическата си клика тя тласна България в Първата световна война на страната на една обречена на разгром коалиция и така уби националния идеал на българите да живеят обединени в една държава.

Тогава, за разлика от нашата , гръцката, сръбската и румънската буржоазия утроиха териториите на своите държави – всички за сметка на многострадална ни Майка България.

В резултат на своята недалновидна, пагубна политика българската буржоазия направи така. че с изключение на източната си част, България граничи и днес със себе си на север, запад и юг.

На тази сервилна и продажна класа се дължи историческия разкол на нацията и отпадането на македонските българи от единната ни национална общност

Тази буржоазия разстреля разбунтувалите се войници-герои, гнили три години в окопите за да бранят интересите ѝ.

Тя свали с кървав преврат през юни 1923 г. законното народно правителство на Ал. Стамболийски, смаза с нечувана жестокост народното въстание през септември 1923 г. Цели двадесет години тя водеше ту затихваща, ту разгаряща се, но несекваща вътрешна война срещу трудовия народ на България.

Затова на 9 септември 1944 Г. народът сложи началото на нейния исторически край.

Един логичен и справедлив край!