Геоложкият натиск и суровата реалност на Афар
Когато палеоантропологията се сблъска с логистиката на теренните разкопки в Етиопския разлом, романтиката бързо отстъпва място на запрашената геодезия. Районът на Леди Герару в пустинята Афар е брутално място — терен от сухи ровини, разломи и базалтови наслоявания, където разкопките зависят не от вдъхновение, а от къртовски труд, тонове пресята пръст и стриктна геоложка стратиграфия. Тъкмо там, където преди повече от десетилетие бе намерена най-старата известна долна челюст, приписвана на рода Homo (образец LD 350-1), екипът на Брайън Вилмор (Brian Villmoare) и неговите колеги извадиха нов масив от зъбни фрагменти от микролокациите Гурумах, Ли-Адоита и Гиди.
Находките не са впечатляващи за лаика. Не става дума за цели черепи или запазени скелети, каквито колекционерите и музейните куратори обичат да излагат под витрини. Става дума за емайлирани корони, премолари, кътници и фрагменти от резци. В палеонтологията обаче твърдата минерална структура на зъбния емайл е единственото нещо, което устоява на милионите години киселинност в почвата и тектонични деформации. Докато гъбестата кост на черепа се разпада в архивно гробище под натиска на утайките, зъбът запазва микроскопичната си морфология, драскотините от диетата и химическия си състав непокътнати.
Данните, публикувани в научните периодични издания, категорично заковават датировката на пластовете между 2,8 и 2,6 милиона години благодарение на аргон-аргоново радиометрично датиране на вулканичния туф и палеомагнитни анализи на седиментите. И точно тук изплуват пробойни в теорията за елегантния линейно преходен модел. Анализът на зъбната корона от Гурумах показва ясни морфологични белези, характерни за ранните представители на рода Homo — стеснени премолари с опростена туберкуларна структура, които рязко се различават от масивните дъвкателни повърхности на австралопитеците. Проблемът за досегашната академична конвенция е, че тези зъби са съществували на същото място и по същото време с абсолютно различен тип морфология.
Дъвкателен апарат, изотопи и три успоредни линии
Втората група намерени зъби в Ли-Адоита показва ясни афинитети към грацилните австралопитеци, но с характерни анатомични отклонения, които не позволяват те да бъдат просто наместени в чекмеджето на Australopithecus afarensis (известният вид на Люси, за който се смяташе, че е изчезнал малко преди този период). Палеоантрополозите са принудени да разглеждат три независими хипотези: че става дума за късен вариант на afarensis, за рядко срещания Australopithecus garhi или за напълно нов, все още неописан вид хоминид. Към момента метаметричните измервания на зъбните повърхности и изотопните профили на въглерод-13 сочат, че най-вероятното обяснение е именно третото — ненаименован досега вид австралопитек, адаптиран към специфична ниша.
Ако сглобим тези данни с вече наличния архив от находки в региона, картина придобива следния вид: преди около 2,7 милиона години в долината на Афар едновременно са стъпвали поне три различни вида хоминиди — ранен Homo, Australopithecus garhi и въпросният неопределен австралопитек. Това не е била митична лаборатория за създаване на човека, а брутална екосистема в процес на а aridification (засушаване). Геоложките сондажи показват, че по онова време плътните горски масиви са отстъпвали място на открити савани с храстова растителност и сезонни водни басейни.
При подобна трансформация на средата, ресурсите като ядливи корени, семена и остатъци от мърша стават оскъдни. Различните видове са оцелявали не чрез "интелектуално превъзходство", а чрез морфологична специализация. Докато масивните австралопитеци са разчитали на здрави челюсти и дебел емайл за трошене на твърди растителни влакна, ранният Homo е експериментирал с промяна в диетата — вероятно включваща повече животински протеин, добиван чрез разрязване с първични каменни отломъци. В проучването на раннопалеолитните седименти в Източна Африка ясно се вижда как микроклиматичните промени са принуждавали тези групи да обитават едни и същи речни тераси.
Краят на телеологията и въпросът за конкуренцията
През по-голямата част от XX век учебниците ни пробутваха една почти религиозна концепция: австралопитекът постепенно се "изправя", мозъкът му пораства, той губи окосмяването си и плавно се превръща в Homo habilis, след това в Homo erectus и накрая в нас. Това е удобна, нарцистична приказка за победоносния марш на човешкия разум. Но реалността в Леди Герару показва нещо съвсем различно — еволюционен храст, в който десетки разклонения виреят успоредно, конкурират се, припокриват териториите си и най-вероятно влизат в пряко съперничество за хранителни източници.
Зъбният микроизносващ анализ (micro-wear analysis) разкрива повърхностни микродефекти, причинени от фитолити — силициеви частици от растенията. При зъбите от вида Homo драскотините са по-успоредни и плитки, което е белег за по-мека или термично/механично обработена храна, докато при намерените съседни зъби от австралопитеци се виждат дълбоки кратери от смилане на твърди ядки и коренчета. Те са живели рамо до рамо в продължение на десетки, а може би и стотици хиляди години. Не е имало внезапен "триумф" на рода Homo. Имало е дълга, бавна и несигурна коеволюция, в която нашите преки предци са били просто един от няколкото примати, опитващи се да не умрат от глад край притоците на древната река Аваш.
