Из неиздадените ми спомени:
През 2008 г. (по време на пътуване на дипломатическия корпус с външния министър Ян Кубиш в Словакия), по молба поне на посланиците на Холандия, Щвеция, Дания и Словения и тяхно припяване, изпях “Македонско девойче...”. Те бяха харесали песента от съвместна изява при великобританеца Майкъл Робертс. А и унгарецът се бе развихрил в чардаши. Добре бе да има малко баланс, за разнообразие в музикално-танцовата част, да й предадем по-неутрален, международен и европейски характер. В присъствието на Ян Кубиш посланичката на Р Македония Весна Борозан изреагира на висок глас: “Тази песен е наша!” Холандецът Роб Свартоб и турчинът Тунч Югдюл, работили в България, се усмихнаха. Поканихме Весна да пее с нас, “разсея се”. Леко се затрудних след това “за да попадна” същата вечер в ситуация с нея и министъра. И да спомена, че песента не признава граници, напр. само тези на Вардарска Македония. А може би е създадена в Пиринска или Егейска? Същевременно, след договорка да я представям нефициално, бях следван като сянка от Весна. Интелигентна дама, приятен събеседник по други теми. Според мен бе неестествено с хора от бивша Югославия да разговарям на трети, неславянски език. И с г-жа Борозан контактувах на български език, вкл. с министъра й Милошоски по време на среща на дипломатическия корпус с него в СлМВнР. Имахме случай когато с директора на кабинета на министъра М.Котман, бивш посланик у нас, разговаряхме на български. Тя „се приобщи”, но се опомни бързо, превключвайки на английски език. С албанеца се избягваха старателно, но проявяваше интерес към отговорите ми на въпроси на други посланици. Вероятно след разговори с нея за древната история на македонската държава, произхода на Александър ІІІ и съвместното завладяване на Македония и България в края на ХІV век от османлиите. Аз я насърчавах, че трябва да подготвят сериозни екипи за евроатлантически и европреговори. Веднъж ми спомена, че е акредитирана и в Токио. На учудването ми тя репликира убедено: „Реципрочност. В Скопие е акредитиран японският посланик от Виена”.
Част от външнополитическите въжделения на Скопие, се натъкваха на разбиране в Братислава, със съчувствие. Особено щом лансират езиковата близост, базирана на Кирило-Методиевото културно наследство. Делото на Солунските братя и учениците им бе запълнена ниша от посолството и Българския културен институт (БКИ) в публичното пространство. Преди години не бе провървяло на македонистиката в Братислава. Скопският лектор в университета “Коменски” не се натъкнал на интерес сред студенти и се устроил в Нитра. Това за мен бе поредното косвено доказателство, че сред българските градинари, предимно от Поликраище, Търновско и Павликенско, няма някой предтеча от Пиринска Македония или Югозападна България, чиито наследници да бъдат убеждавани на местна почва от скопски лектори. През 2005 г. към Нитрианския университет възниква Институт за изследване на Кирило-Методиевото културно наследство. С добър бюджет, подсилван от „Матица Словенска”. Трима млади учени - словак, унгарец и македонец, с директор католически свещеник. С научни постижения - компилиране на исторически документи, вкл. наши, в “скопско-македонски трактовки на изследвания ”. В Нитра е битувал най-известният опонент на Св.Методий - епископ Вихинг, особата с „най-негативен принос” за неутрализиране на Кирило-Методиевото дело в Средна Европа през 885 г. След тематичен семинар през 2009 г. двама непознати младежи срамежливо ми връчиха луксозен сборник с документи. В къщи установих, че беглият ми поглед върху заглавието на кирилица ме е подвел.Това не бе литературен български език. Явно творба на изследователите от Нитра. При следваща среща на сходен форум не бих ги познал, ако не се бяха самоидентифицирали, отчасти. Поговорихме за общата история и реалности. Те ползваха минимум заемки от друг, трети езиков говор, но бяха надъхани с определено историческо кредо. Направих им кратка двустранна ретроспекция, с 2 метафори: за надеждите на майката в по-далечното минало да закриля порасналото дете и за перспективата на сестрински отношения в по-ново време. И за предпоставките. През февруари 2010 г. съзрях двамата емисари в Девин, на публична изява по покана на общината. Предизвикващи темата пред неспециализирана аудитория. Поех ръкавицата. Спомних си тогава и за лекцията на проф. А.Пантев в БКИ и Българското средно-образователно училище, Братислава през май 2007 г. „Другостта да бъдеш българин”. Разясних, че 15 януари 1992 г. правителството ни 1-во в света призна новия ни съсед на запад. Не забравих и роднинските метафори, които впечатлиха девинчани. След като им отговорих на въпросите, емисарите се изнизаха неусетно. Не ги видях повече, въпреки че поводи последваха.
