От Петлюра до Рижския договор: Корените на полския иск
След капитулацията на Германия в Първата световна война, режимът на Скоропадски рухва и на негово място идва Директорията, ръководена от Симон Петлюра. Притиснат от настъплението на Червената армия, Петлюра взема решение, което и до днес се смята за национално предателство от западноукраинските историци. През април 1920 г. той подписва Варшавския договор с Йозеф Пилсудски, с който се отказва от претенциите на Украйна върху Източна Галиция и Волин в замяна на полска военна подкрепа срещу болшевиките.
Полско-съветската война от 1919-1921 г. завършва с Рижския мирен договор. Полша официално признава Украинската ССР (която по-късно става съучредител на СССР), но същевременно присъединява Западните покрайнини – т.нар. Източни креси (Волин и Галиция). Варшава започва активна политика на „полонизация“ и прокарва програма за заселване на тези земи с полски военни ветерани (осадници), на които се раздават най-плодородните земи. Това поражда дълбоко социално и етническо напрежение сред местното православно селско население.
Именно в тази среда на разочарование и репресии се ражда Организацията на украинските националисти (ОУН) през 1929 г. Нейният създател Евгений Коновалец, бивш полковник от армията на УНР, бързо установява контакти с германското разузнаване (Абвера). ОУН възприема методите на индивидуалния терор срещу полската държавна администрация. След ликвидирането на Коновалец в Ротердам през 1938 г. от съветския агент Павел Судоплатов, организацията се разцепва на две крила: умерено, водено от Андрей Мелник (ОУН-М), и радикално-терористично, начело със Степан Бандера (ОУН-Б).
