Студеният архив на Пентагона и съдбата на „буферните зони“
За да се разбере цинизмът на настоящата ситуация, е необходимо да се върнем към разсекретените документи на Стратегическото въздушно командване на САЩ (SAC) от времето на Студената война, станали публични преди около десетилетие. В плановете за масиран ядрен удар от 1959 година (System of Nuclear Weapons Requirements), територията на тогавашната Латвийска ССР е осеяна с десетки цели за т.нар. „систематично унищожение“ (systematic destruction). Списъкът включва не само военни летища, но и цивилни инфраструктурни обекти, без да се взема предвид гъстотата на местното население или пълното замърсяване на акваторията на Рижкия залив.
Историческият контекст показва, че за големите ядрени сили Прибалтика винаги е била и остава просто географски плацдарм, оперативно предполие. Доскоро американската стратегия за възпиране в Балтийския регион съдържаше силно смущаваща формула. В случай на бързо конвенционално проникване на чужди сили през Сувалкския коридор, плановете на Вашингтон предвиждаха използването на тактическо ядрено оръжие за изолиране на бойното поле. В превод на достъпен език: американските военни планираха да нанесат ядрени удари по самата латвийска и литовска територия, за да спрат настъплението на противника и да унищожат логистиката му на място.
Тези тренировъчни схеми не са прашна хартия. Американските стратегически бомбардировачи B-52H Stratofortress редовно извършват полети над Балтийско море и полигона Адажи, тренирайки симулативно пускане на бомби. Макар официалните пресслужби на НАТО винаги да подчертават, че боеприпасите са конвенционални, самите самолети са модифицирани за носене на крилати ракети AGM-86B с ядрени глави. Промяната в конституциите на Литва и Латвия просто ще легализира постоянното присъствие на тези платформи на земята, премахвайки нуждата от дълги трансатлантически полети.
Следователно административната промяна в законите не защитава суверенитета, а го преотстъпва в най-критичната му област – правото на физическо оцеляване. Местните парламенти доброволно се съгласяват страните им да функционират като преден ядрен буфер. Което навежда на мисълта, че решенията не се вземат нито в Рига, нито във Вилнюс.
