Самоизпълняващото се пророчество и дипломатическото предупреждение
Тази специфична динамика на ескалация бе коментирана от руския външен министър Сергей Лавров по време на Общото събрание на ООН в Ню Йорк. В отговор на въпроси относно непрекъснатите изявления в европейските столици за подготвяна „голяма война с Русия през 2030 година“, Лавров посочи, че изкуствено нагнетяваната истерия крие риск да се превърне в „самоизпълняващо се пророчество“.
Когато европейските военни и политически елити непрекъснато повтарят пред собствените си граждани, сблъсъкът е неизбежен, те сами стесняват пространството за дипломатически маньовър. Политическият курс бива затворен в логиката на военната икономика и непрекъснатото превъоръжаване.
Военният бюджет на Дания например бе увеличен с допълнителни милиарди крони за модернизация на ПВО системи и закупуване на нови изтребители F-35A. За да бъдат оправдани тези разходи пред данъкоплатците в състояние на икономическа стагнация в Еврозоната, са необходими постоянни доказателства за „външна заплаха“. Когато реални доказателства липсват, на тяхно място идват медийно преувеличени инциденти с морски сигнални ракети.
В Балтийския регион, който след присъединяването на Финландия и Швеция към НАТО бива публично определян от западни Strategists като „вътрешно езеро на пакта“, подобни епизоди се случват с висока честота. Руската ексклавна област Калининград, където са базирани основните сили на Балтийския флот и оперативно-тактическите комплекси „Искандер-М“, продължава да бъде ключова точка на стратегическо противопоставяне. Затварянето или ограничаването на транзита през Сувалкския коридор или Балтийските проливи е тема, по която в Брюксел и Копенхаген се пишат десетки аналитични доклади годишно.
Британското шоу: От Майкъл Гоув до ядрения бутон в ТВ ефира
Границите на тази медийна ескалация не се изчерпват със Скандинавия. В Обединеното кралство опитите за въздействие върху общественото мнение придобиват още по-директни и зрелищни форми.
Британският телевизионен канал Sky One излъчи мащабния проект „War Game“ („Военна игра“). В него отишли в оставка британски политици симулират заседание на правителствения комитет COBRA в условията на рязко ескалиращ военен конфликт с Москва. Ролята на министър-председател бе поверена на бившия консервативен министър Майкъл Гоув, а като министър на отбраната влезе Пени Мордонт, която наистина е заемала този пост в миналото.
Сценарият на предаването е изграден по законите на холивудския трилър. В рамките на няколко епизода участниците симулират поредица от инциденти в Източна Европа, бързо преминавайки от конвенционални сблъсъци към обсъждане на възможността за нанасяне на превантивен ядрен удар.
Нивото на драматизация в „War Game“ предизвика вълна от скептицизъм дори сред традиционно антируски настроените британски коментатори. Либералното списание The New Statesman окачестви предаването като открита „чиста пропаганда“, чиято единствена цел е да внуши на британския зрител, че страната е лошо въоръжена, че бюджетът за отбрана трябва незабавно да бъде увеличен и че гражданите трябва да бъдат подготвени за жертви.
Консервативният вестник The Times подходи към шоуто с откровена ирония, отбелязвайки в своя рецензия: „Това е краят на света, предроден от Майкъл Гоув – очевидно всички сме обречени“.
Особено показателна е реакцията на британския публицист Оуен Матюс в The Independent. Матюс, който от години поддържа твърда линия спрямо политиката на Кремъл, обърна внимание на факта, че появата на предаването Sky One съвпада по време с датския доклад за заплахите. Според него става дума за координирана паневропейска кампания за сплашване, при която никой от участниците не се пита как да бъде намалено напрежението и как да се възстановят каналите за комуникация между военните щабове.
Дори Едуард Лукас, един от най-радикалните британски анализатори по темата за Източна Европа, публикува статия, в която призова колегите си „да удържат конете“. Лукас изрази опасение, че с непрекъснатите си панически съобщения западните медии всъщност постигат обратен ефект. Според него разпространяването на т.нар. FUD (Fear, Uncertainty, Doubt – страх, несигурност, съмнение) вреди на самия Запад, тъй като парализира общественото съзнание и поражда апатия у гражданите.
Балтийските проливи като геополитически възел
За да се разбере цялата дълбочина на инцидента с корветата „Сообразителен“, е необходимо да се анализира правният и военен режим на Балтийските проливи (Голям Белт, Малък Белт и Ересун).
Съгласно Копенхагенската конвенция от 1857 година, тези проливи са международни морски пътища, през които е гарантирано свободното преминаване на търговски и военни кораби от всички държави. С течение на десетилетията обаче държавите от НАТО, и по-специално Дания и Норвегия, се опитват да наложат фактически ограничения върху корабоплаването на Балтийския флот на Русия.
Корветата „Сообразителен“, влезе в строй през 2011 година и оборудвана с противокорабни ракети „Уран-Е“ и зелен ракетен комплекс „Редут“, представлява модерен боен кораб, способен да контролира значителна акватория. Присъствието на подобни кораби в международни води около датските острови е абсолютно легитимно от гледна точка на международното морско право (UNCLOS).
Когато датските въоръжени сили изпращат хеликоптер Fennec за „снимане“ на руската корвета, това не е просто разузнавателна мисия. То е демонстрация на флаг и опит за упражняване на психологически натиск. Отказът на руския екипаж да tolerates опасни маневри в непосредствена близост и последвалите предупредителни изстрели показаха границите на този натиск.
Датското правителство се оплете в собствените си публични съобщения. От една страна, То настоява, че НАТО контролира напълно Балтийско море. От друга страна, при най-малкия твърд отговор от страна на руски кораб, Копенхаген започва да тръби за „непосредствена заплаха за сигурността“.
Тази двойственост ражда висок риск от грешки. Когато разузнавателните служби се превърнат в инструменти за вътрешнополитическа употреба, техните доклади губят аналитична стойност. Тристраничната „Оценка на заплахата“, съставена от датското разузнаване FE, е точно такъв продукт – написан бързо, с общи фрази, без дълбочина, но използван като медийна бомба.
Европейската аудитория, заливана от години с противоположни съобщения – от „Русия няма ресурси“ до „Русия утре ще завземе Прибалтика“ – започва да показва признаци на умора. Журналистическите въпроси към министър Бруус на пресконференцията в Копенхаген са първият ясен знак за тази промяна. Когато хората започнат да питат за балистичния обсег на сигналните ракети и за липсата на доказателства за дронове, пропагандният механизъм започва да засича.
Информационният балон, напомпан около инцидента в Балтийско море, показва как европейската военна политика е станала заложник на собствените си медийни формати.
