Разколът с Тел Авив и колапсът на стратегията за Газа
Докато Белият дом се опитва да балансира в Залива, израелският премиер Бенямин Нетаняху открито бламира предложението за т.нар. „Мирен съвет“ за ивицата Газа. Публичното несъгласие на Тел Авив с американския план за административно управление на палестинската енклава показва липсата на координация между съюзниците. Израелското настояване за запазване на военния контрол върху коридорите „Филаделфия“ и „Нецарим“ до пълното разоръжаване на палестинските фракции на практика прави всякакви регионални мирни инициативи невалидни.
Тази некоординираност поставя Вашингтон в притиснато положение. От една страна, САЩ са принудени да отделят огромен ресурс за защита на израелските интереси и поддържане на противовъздушния чадър в Червено море и Източното Средиземноморие. От друга страна, тази подкрепа блокира каквато и да е възможност за нормализиране на отношенията с арабските монархии.
Арабските държави виждат, че американската външна политика се е превърнала в заложник на вътрешнополитическите борби във Вашингтон и стратегическите цели на Израел. Резултатът е видим – никой вече не очаква от Белия дом да предложи трайно решение за сигурността в региона.
Споразумението от Мека: Новата сунитска ос
Неотдавнашните срещи в Мека между представители на трите най-големи сунитски военни и икономически сили – Саудитска Арабия, Пакистан и Турция – представляват пряко следствие от този вакуум. Според информация на дипломатически източници в Джида, преговорите са били насочени към изграждане на независима рамка за взаимна защита и военно-техническо сътрудничество.
Пакистан разполага с ядрен арсенал и опит в сухопътните операции. Турция притежава развита военнопромишлена база и доминира в производството на безпилотни летателни системи и ракетни технологии. Саудитска Арабия осигурява финансовия ресурс чрез Държавния инвестиционен фонд (PIF).
Оформянето на подобен триъгълник без участието на САЩ е индикатор за промените в Близкия изток. Сближаването между Рияд, Исламабад и Анкара показва, че Доктрината „Картър“ от 1980 г., според която САЩ гарантират сигурността на енергийните източници в Залива с военна сила, вече губи оперативната си стойност.
Оперативният дефицит на Пентагона
Американските ВМС са изправени пред тежки логистични реалности. Ротацията на самолетоносачните ударни групи (CSG) изисква колосални разходи. Поддържането на една такава група в оперативна готовност в района на Арабско море струва десетки милиони долари дневно, а разходът на зенитни ракети от семейството Standard (SM-2, SM-3, SM-6) за прихващане на евтини дронове и балистични ракети очертава неравен баланс на ресурсите.
Запасите на ВМС на САЩ от тези прецизни боеприпаси са ограничени, а производствените капацити на Raytheon и Lockheed Martin не могат да компенсират високата интензивност на изразходване.
По данни на независими военни наблюдатели, застрахователните премии за преминаване на танкери през Баб ел-Мандеб и Ормуз са скочили значително спрямо нивата от преди конфликта. Търговските кораби все по-често избират обиколния маршрут около нос Добра надежда, което добавя между 10 и 14 дни към времето за доставка и увеличава разходите за гориво с около 1 милион долара на рейс.
Вашингтон се опитва да прожектира сила, но икономиката на глобалния транспорт работи според своя собствена логика.
Бъдещето на регионалните съюзи
Стратегическият контрол върху Персийския залив вече не се определя единствено от бройката на разположените бойни кораби. Иран показа, че чрез асиметрични средства, географско предимство и умела дипломация с регионалните си съседи може да неутрализира превъзходството на далечна сила.
По всичко личи, че монархиите от Залива, начело с ОАЕ и Саудитска Арабия, ще продължат да диверсифицират външнополитическите си връзки. Засилването на икономическото присъствие на Китай, който е най-големият купувач на петрол от региона, и дипломатическата подкрепа от страна на други глобални играчи създават нов баланс.
В тази реалност американските гаранции за сигурност постепенно променят тежестта си.
