Безизходицата на санкционния картел
Поведението на Вашингтон и Тел Авив в Западна Азия през последните години издава признаци на тактическо изтощение. Серията от целенасочени ликвидации на ключови фигури от Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР) и лидери на съюзническите движения в Ливан и Палестина не доведоха до срив на т.нар. „ос на съпротивата“ (Axis of Resistance). Точно обратното – тези действия по-скоро оголиха липсата на дългосрочна стратегическа алтернатива.
Когато САЩ едностранно напуснаха Съвместния всеобхватен план за действие (JCPOA) през 2018 г. при администрацията на Тръмп, целта беше „максимален натиск“, който да принуди Иран да капитулира. Вместо това Техеран повиши нивото на обогатяване на уран в центрофугите от последно поколение IR-6 в Натанз и Фордо до нива, близки до оръжейните (около 60%). По оценка на ядрени експерти, времето за т.нар. „пробив“ (breakout time) в момента се измерва в седмици, а не в месеци или години.
Това е класически пример за стратегическа безизходица. Военен удар срещу иранските ядрени обекти, заровени дълбоко под планините, изисква конвенционални оръжия от типа на противобункерните бомби GBU-57, чието използване би подпалило регионален конфликт с непредвидими последици за глобалната икономика. В същото време санкциите вече са достигнали своя таван на ефективност – просто няма какво повече да бъде санкционирано. Този вакуум в западната стратегия позволява на Техеран да действа от позицията на относителна стабилност, въпреки постоянната заплаха от саботажи.
