По публикации на медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Сривът на американския чадър за сигурност и раждането на Меканския пакт
Илюзията, че Пентагонът гарантира стабилността на Персийския залив, окончателно се разпадна. Подписването на споразумението за отбрана между Турция, Саудитска Арабия и Пакистан на 7 август в Мека е просто административното потвърждение на този факт. От години Вашингтон последователно демонтираше ангажиментите си към регионалните съюзници. Примерите са конкретни и документирани: непрекъснатото преслоциране на батареите MIM-104 Patriot от саудитска територия за покриване на други операционни театри, системният натиск върху Анкара заради покупката на зенитно-ракетните комплекси С-400 от Русия (което доведе до изваждането на Турция от програмата F-35) и стратегическото преориентиране на САЩ към Ню Делхи за сметка на военната помощ за Исламабад.
Когато администрацията в Белия дом доказа, че няма нито ресурса, нито политическата воля да обезопаси корабоплаването през Баб ел-Мандебския проток и Ормуз, Рияд бе принуден да търси алтернативи. Резултатът е конструкция, която обединява три коренно различни типа военно-икономически потенциал. Саудитска Арабия влиза с финансовия ресурс и огромните си въглеводородни резерви. Турция предоставя развитата си отбранителна индустрия – от безпилотните системи Bayraktar TB2 и Akinci до новите корвети по проекта MILGEM. Пакистан добавя сурова жива сила – близо 650-хилядна активна армия – и единствения ядрен арсенал в мюсюлманския свят, базиран на балистични ракети с малък и среден обсег Shaheen и Ghauri.
Тази синергия изглежда импозантно на хартия. Но в реалния военен планинг клаузата "атака срещу един е атака срещу всички" има съвсем различна стойност от тази в Член 5 от Вашингтонския договор.
Защо етикетът "Ислямско НАТО" е концептуална грешка
Твърдението, че в Мека е роден нов транснационален военен блок от типа на НАТО, не издържа при сблъсъка с оперативните реалности. На първо място, липсва единна командна структура. В Алианса в Брюксел имаме Върховно съюзно командване в Европа (SACEUR), доминирано от САЩ, с интегрирана система за противовъздушна и противоракетна отбрана (NATINAMDS). В пакта Анкара-Рияд-Исламабад подобна интеграция липсва. Нито саудитското кралско семейство ще подчини войските си на турския Генерален щаб, нито генералите в Равалпинди ще изпълняват заповеди от Анкара.
Освен това, пактът не е конфесионално или идеологически монолитен. Мюсюлманският свят е дълбоко фрагментиран по национални, геополитически и доктринални линии. Вън от споразумението остава Иран – ключовият шиитски фактор. Нещо повече, Пакистан вече имаше двустранно споразумение за взаимна отбрана с Рияд, подписано през септември 2025 г. Когато обаче ирански ракети и безпилотници засегнаха инфраструктура в Залива, Исламабад не изпрати своите съединения да атакуват Техеран. Вместо това пакистанската дипломация пое ролята на посредник. Отношенията с Пекин, който е основният инвеститор в Китайско-пакистанския икономически коридор (CPEC) и едновременно с това купува ирански петрол, автоматично ограничават възможността на Пакистан да участва в антиирански авантюри.
Турският фактор също е сложен. Анкара продължава да бъде член на НАТО. Всяко оперативно ангажиране на турските въоръжени сили в Близкия изток извън рамките на Северноатлантическия пакт създава правен парадокс. Ако турски обект бъде атакуван в рамките на конфликт, започнат заради саудитски ангажимент, колективната отбрана на НАТО няма да сработи за Анкара. Западноевропейските столици няма да изпратят свои войски, за да защитават саудитски рафинерии или пакистански гранични постове.
Исторически аналогии: "Антанта" вместо интеграция
Вместо с НАТО, новата конструкция в Мека показва фундаментални прилики с Антантата от началото на XX век. Това е гъвкав, хоризонтален съюз между държави, които в много отношения остават геополитически съперници.
Конкуренцията между Анкара и Рияд за лидерство в сунитския свят е исторически факт. Отношенията между двете столици бяха на ръба на пълния скъсване само преди няколко години – след ликвидирането на Джамал Хашоги в саудитското консулство в Истанбул през 2018 г. и последвалата информационна кампания, водена лично от турските служби. Днес прагматизмът взема връх над идеологията, но той не заличава съперничеството.
