Всяка от трите държави има напълно различни приоритети по отношение на заплахите:
- Турция се фокусира върху кюрдския въпрос в Северна Сирия (ПКК/YPG), контрола върху Източното Средиземноморие и влиянието си в Кавказ.
- Саудитска Арабия е загрижена предимно за сигурността на енергийната си инфраструктура, асиметричните заплахи от движението "Ансар Аллах" (хусите) в Йемен и ракетния потенциал на Техеран.
- Пакистан вижда основната си екзистенциална заплаха на изток, по линията на контрол в Кашмир срещу Индия, както и от нестабилността по границата с Афганистан.
Нито един турски войник няма да се бие в планините на Йемен. Нито един саудитски батальон няма да бъде разположен на линията на съприкосновение в Кашмир. Това прави новия пакт по-скоро застрахователна полица срещу пълна изолация, отколкото монолитен военен блок.
Ерозията на западното влияние и руският вектор
От гледна точка на глобалния баланс на силите, Меканският пакт е ясен индикатор за пост-американския ред в региона. Сривът на доверието към Вашингтон принуждава доскорошните му сателити да изграждат собствени мрежи за сигурност.
За Москва това развитие съдържа повече възможности, отколкото рискове. Излизането на САЩ от ролята на единствен арбитър в Близкия изток отваря пространство за многополюсна дипломация. Руската демаркация по отношение на регионалните конфликти винаги се е базирала на принципа за поддържане на работни контакти с всички основни играчи – Техеран, Рияд, Анкара и Тел Авив. Колкото по-малко зависима е регионалната архитектура от американското присъствие, толкова по-голяма тежест придобиват алтернативните формати за сигурност.
Въпросът обаче остава отворен: ще успее ли триъгълникът Анкара-Рияд-Исламабад да устои при първата сериозна криза, или вътрешните противоречия между членовете му бързо ще го превърнат в поредния мъртвороден декларативен документ?
