/Поглед.инфо/ За Съюзната контролна комисия на СССР, САЩ и Великобритания, която веднага след Девети септември 1944 г. е създадена и изпратена в България, за да следи за ликвидирането на фашизма у нас, напоследък не се говори изобщо, а ако някой я спомене все пак, винаги го прави с тон сериозен, подобаващ за преломни исторически моменти. Само че хората и по това време са живели с всичките си скърби и радости, и са плакали, и са се смели, без да мислят, че един ден техните потомци ще ги изобразяват в черно-бели краски, като плакати. Нека се опитаме поне веднъж да ги видим цветно, през очите на преводача на Съюзната контролна комисия поручик Гочо Чакалов и чрез неговите спомени да надникнем в ония драматични събития, които за пореден път пренареждат съдбата на България. Но които са и доста комични понякога.
Добруджанецът Гочо Чакалов е известен преди всичко на изучаващите английски език, за тях неговите речници и помагала десетилетия наред са настолни. Той завършва Американския колеж в Симеоново, преводач е в Генералния щаб на войската, а след Втората световна война - на Съюзната комисия, като превежда на различните американски мисии в България по онова време.
Днес предлагаме откъси от спомените му за отношенията в съветската и в американската мисия и за "гърченията" на българското правителство пред тях. Разказани са с много хумор, което за пореден път показва, че комичното и трагичното най-често вървят ръка за ръка от памтивека. Стига човек да има сетива за тях.
Из книгата "Секретни документи проговорят" на Гочо Чакалов, ИК "Емас", 2001 г.
Що се отнася до съветската секция за свръзка, нейното администриране в значителна степен бе облекчено и опростено от обстоятелството, че пълновластният подполковник Ясененко остана на работа в сградата на Военното министерство, като му дадоха кабинет, идентичен по разположение и обзавеждане с този на министъра на войната.
Подполковник Ясененко - нека ми простят в своя покой родителите му, създали човешка фигура като неговата - можеше без грим и подготовка да изиграе ролята на Квазимодо от "Парижката света Богородица". Имаше нещо в неговото телосложение и движения, странно напомнящо нашите далечни прародители, които с лекота са се движили както по земята, така и по дърветата. Но, макар и с некултивирана психика, той бе човек с много добро сърце и имаше безпрекословно чувство за справедливост.
Един от най-тежките проблеми на отдела за свръзка още в първите дни след организирането му беше немалкият брой безцеремонни съветски офицери, главно проходящи през София, които се бяха научили да идват направо в отдела и да искат "машинка", т.е. кола, защото имали да изпълняват много важна мисия. Даваха разписки или документи, които съветската мисия отказваше да одобри. Това означаваше, че двадесетина автомобила, реквизирани от собствениците им, нямаше да могат да бъдат върнати и един ден държавата трябваше да плаща за тях.
Имаше и по-маловажни, но все пак безпрекословни искания: дайте ни крушки за фарове на автомобили. Естествено, в отдела нямаше такива крушки на склад. Отговорът по необходимост беше учтиво отрицателен с уговорката, че е нужна писмена заявка от съответната съветска военна част или ведомство, след което крушките ще бъдат набавени и доставени. В конкретния случай съветският офицер, който искаше крушки и бе придружен от двама войници с шмайзери, излезе пред Военното министерство, избра си няколко коли, паркирани покрай насрещния тротоар, строши стъклата на фаровете и си отвъртя необходимия му брой крушки. Иди го спирай, ако си нямаш друга работа...
Подполковник Ясененко бе сезиран с проблема за урегулиране на тези отношения. Появи се надпис на входа на министерството, че всеки съветски военнослужещ, който влиза в зданието по някакъв повод, трябва да се яви най-напред при подполковник Ясененко, стая 208 на втория етаж. Името Ясененко говореше много, без да има нужда от допълнителни пояснения, но все пак намираха се офицери, които по недовиждане или по неблагоразумно нехайство пренебрегваха този надпис.
Веднъж видях при адютанта на началника на отдела един настойчив съветски капитан, който искаше да му се даде "машинка" да гони врага до бърлогата му в Берлин. Офицерът беше със самочувствието на господар, който трябва да бъде обслужен. Адютантът го замоли да почака една минута и отиде до съседната стая. Подполковник Ясененко се показа веднага, като разкопчаваше яката си. Хвана капитана за ръката, повлече го до своята стая и трясна вратата зад гърба си. Ние излязохме в коридора, но никой не смееше да се намеси. От звуците и воплите, които се чуваха, можеше да се заключи, че някой човек мете пода на стаята, като за целта си служи с друго нещастно себеподобно. Това същество едва ходеше, когато излезе от кабинета на подполковник Ясененко, и едва ли е минало без медицинска помощ. След него излезе подполковникът, като си закопчаваше яката и си оправяше униформата. Той отиде при адютанта, почука на вратата на полковник Марков и му предаде, че проблемът бил уреден.
Всеки може да си мисли каквото си ще, но трябва да кажа, че независимо от нестандартните форми на поведение, прилагани от подполковник Ясененко, резултатите бяха трайни, решителни и ефикасни. Безвластие! Да, но какво друго да се прави? В по-голяма или по-малка степен прояви на безвластие се налагаха на всекиго.
Понякога ми се струва, че работата с мисиите отначало беше спокойна. Но конкретните ми спомени сега като че ли опровергават това. Например, при затихването на един от "обикновените" работни дни през октомври 1944 г. получих тревожно повикване от дежурния офицер на летище "Враждебна", превърнато в бойно летище предвид военните действия срещу Германия, че над София кръжи американски четиримоторен боен самолет Б-17 (така наречената "Въздушна крепост"), който очевидно искаше да кацне на летището. Казах, че поначало няма нищо нередно в това и тръгнах веднага за летището. Когато пристигнах, самолетът вече бе кацнал. Даваха му знаци с ръце и флагчета накъде да се насочи за ролиране извън пистата. Но самолетът спря и започна да разглежда обстановката с въртящ се прожектор. Светлината му се задържа най-много върху "щуките" (щурмови самолети), наредени в дъното на летището. По това време във Враждебна имаше два полка щуки, които помагаха при земните боеве на нашите войски срещу германците на сръбска територия. Светлините в кабината на самолета загаснаха. По едно време отвътре заблещука нещо като бенгалски огън и четири човешки фигури слязоха от самолета и започнаха да бягат към нас. Започнах и аз да бягам към тях, за да ги посрещна и да разбера причината за това тяхно поведение.
Нека си спестим нечленоразделните и откъслечни реплики. Най-първото нещо, което американците ми казаха, бе че не са въоръжени - нещо, което най-малко ме интересуваше. След това разбрах, че трябва да се отдалечим, защото самолетът щял да бъде взривен. Попитах защо и тогава се разбра каква била историята. Впрочем, първата работа на американците беше да се върнат в самолета и да загасят горящия (достатъчно дълъг) фитил. След това се доразбрахме.
Самолетът извършвал пробен полет с допълнителни бензинови резервоари и със съответно намален бомбен товар, като целта е била да се види колко може да бъде увеличен неговият радиус на действие. Според разказа на екипажа, самолетът летял дълго време и те замръкнали в обширната част на Европа, която била напълно затъмнена поради войната. Как са се заблудили, какво е станало с техните навигационни уреди, това те не бяха склонни да споделят с нас, но решението им да се измъкнат от положението било, като се насочат към район от Европа, който не е затъмнен - следователно далеч от всякакви военни действия, в мирна страна.
По това време в България нямаше затъмнение нощно време, защото немците имаха предостатъчно други грижи, за да тръгнат да бомбардират София, ако изобщо имаха летища близо до България. На американците им харесал хубаво осветеният град, закръжили над него, показано им било къде е летището и те намерили начин да кацнат. Обаче прожекторът им веднага огрял "щуките" - германско производство, и оттам нататък им било ясно какво трябва да правят. Добре, че не гръмна този самолет. Не знам какво щеше да стане с подредените недалеч от него "щуки" и с другите самолети и инсталации на летището.
Екипажът не допусна никой от нас да влезе в кабината на самолета. При заминаването им един от летците ми показа някакъв уред, покрит с кожен калъф. Това било устройство за насочване на бомбени попадения. С типичната гордост на професионалист този летец ми каза, че ако един дявол зине на земята на десет километра, той можел да вкара бомбата в гърлото му. Трябва да е имало някакъв далечен роднина на истината зад горното твърдение на този летец. От други американски летци, членове на мисията на генерал Хол, бях чул, че имали твърде прецизни уреди за бомбардиране, които били последна дума на техниката. На своите карти летците понякога имали нанесени обекти, над които по никакъв начин не би трябвало да падне бомба. Разбира се, това не бяха официални изказвания. Все пак летците несъмнено вярваха в това, което говореха. Може би наличието на такъв уред обяснява обстоятелството, че "Александър Невски", Народното събрание, паметникът на Цар Освободител и други подобни ясно разграничими обекти не бяха улучени от нито една бомба, докато само на няколко десетки метра от храм-паметника "Александър Невски" зданието на държавната печатница бе ударено от 37 бомби и сринато със земята.
Реквизираните коли за нуждите на американската мисия носеха американски знамена над предните и задните номера. Освен това американците си бяха докарали и 2-3 джипа, които носеха същите отличителни знаци. Милиционерският пост, разположен на ж.п. спирка "Дървеница" на съществуващата тогава околовръстна линия, считаше за свое право да спира колите на мисията, които по няколко пъти дневно минаваха през тази спирка на път за колежа, и благосклонно след това да им дава разрешение да продължат. Раздразнението у американците се засили. Два или три пъти Руси Христозов уведоми генерал Крейн, че на тази практика вече е сложен край. При последния разговор на тази тема генерал Крейн беше много рязък. Той изрази мнение, че директорът на милицията не може да командва хората си. На следващия ден Руси Христозов поиска среща с генерала и му заяви, че всеки софийски милиционер се е подписал под заповед на директора на милицията, че по никакъв повод няма да спира кола с американско знаме, дори и да има някакви основателни съмнения за нещо нередно. В порядък на шега Христозов заяви, че дори и на биволска каруца да има американско знаме, неговите милиционери няма да я спрат. Но генерал Крейн не се развесели.
- И така, господин Христозов - каза той, - това означава, че всеки човек с милиционерска униформа, който спре наша кола, всъщност ще е въоръжен разбойник, прикрил се зад милиционерската униформа и действащ по опасен за нас начин. Уведомявам Ви, че нареждам на моите офицери и сержанти да стрелят срещу такива разбойници без предупреждение.
След като излязохме от канцеларията на генерал Крейн, Христозов каза замислено:
- Да го вземе дяволът, всички са се подписали. Ще ги накарам още веднъж да се подпишат и ще търся пряка отговорност от началниците им да не изтърват нито един човек.
Към 9,30 часа вечерта пристигна в кабинета ми един от най-спокойните офицери на мисията, полк. Бейклес, придружен от двама въоръжени сержанти.
- Господин поручик, бяхме спрени от разбойници в милиционерска униформа при идването ни в София. Веднага се връщаме да ги застреляме и след това ще ви се обадим. Довиждане.
След една минута джипът избръмча откъм входа на министерството, а аз вече приказвах с дежурния в Дирекцията на милицията, който твърде бавно разбра за какво става дума. Дали някой успя да вземе някакви мерки, това не знам. Важното е, че всичко се размина без стрелба, но с половин час късане на нерви в очакване американският полковник да се обади за свършеното.
Не си спомням дали Христозов поясни случая на ген. Крейн, но аз си позволих да искам обяснения. Оказа се, че същата вечер в София пристигнал отряд свежи постъпления милиционери от Радомир, някои от които били изпратени да обслужват поста при спирка "Дървеница". Лош късмет, но все пак с добър край.
Дума
Екзарх Стефан приветства народа на манифестацията по случай капитулацията на Германия
