Политиката на САЩ към България и Турция в навечерието на "възродителния процес" /Продължение/

/Поглед.инфо/ В първата част на публикацията предложихме началото на изследване на известната историчка проф. Евгения Калинова, която описва обтягането на отношенията между България и САЩ вследствие на променената политика на Вашингтон за диференциран подход към социалистическите страни и засилен натиск срещу страни като България, които не влошават отношенията си със СССР и не се поддават на опитите да се организира вътрешна съпротива. Който прочете написаното от авторката, не може да не направи паралел с днешните методи, които САЩ използват за дестабилизиране и подчинение на България. Сега сме стигнали дотам, че фразата “Галя от Посолството” стана нарицателна за американската намеса в политиката на страната ни. Да не говорим за навлизането на стабилно финансирани отвъд океана фондации и сдружения като “Америка за България”, чиито следи се откриват едва ли не из всички сектори на икономиката, образованието, социалните дейности и културата.Дали след встъпването в длъжност на новия президент Доналад Тръмп нещо в тази практика ще се промени. Едва ли, но предстои да видим.

Днес публикуваме втората част от статията на проф. Калинова, посветена на отношенията ни със САЩ през 80-те години на ХХ век и особено връзката им с т.нар. Възродителен процес. Включени са и някои неизвестни факти за турско-американските действия по отношение на българските турци и очернянето на страната ни през този период, както и за натиска срещу нея.

Част втора

Проф. Евгения Калинова

По същото време политиката на САЩ към Турция е коренно различна. След Втората световна война страната винаги е била важен съюзник (от 1952 г. е член на НАТО), с голяма територия и население, в непосредстве­на близост до СССР и невралгичния район на Близкия Изток и петролните залежи. За известно време върху отношенията между двете страни хвърля сянка турската интервенция в Кипър през 1974 г. и окупацията на северната част на острова. Нормализирането на отношенията започва през втората половина на 1978 г. с вдигане на американското ембарго върху продажбитена оръжие за Турция. През март 1980 г. двете страни сключват петгодишна спогодба за отбрана и икономическо сътрудничество (Defense and Economic Cooperation Agreement, DECA), с която срещу предоставени на САЩ 26 во­енни бази Турция получава военна и икономическа помощ от 450 млн. до­лара, за да модернизира въоръжените си сили. Същевременно вътрешна­та нестабилност, икономическата криза и нежеланието на част от турски­те управляващи да съобразят изцяло външната политика с плановете на Вашингтон за региона след загубата на позиции в резултат на ислямската революция в Иран (1979 г.), карат САЩ открито да заявят, че разчитат на турските въоръжени сили да установят силно управление в страната.

За Вашингтон военният преврат в Турция на 12 септември 1980 г. не е изненада. САЩ първи съобщават за него и заедно с останалите страни в НАТО изразяват одобрението си. Действително, новите управляващи начело с ген. Кенан Еврен заявяват, че отношенията с НАТО и занапред ще бъдат приоритет. Такива остават и за правителството на Отечествената партия начело с Тургур Йозал, управляващо страната от края на 1983 г. до края на 1987 г. Вашингтон посреща идването на Йозал на власт с одобре­ние, което е оправдано от усилията на турския премиер да модернизира армията в съответствие с плановете на САЩ и НАТО. Само за година от идването му на власт Турция нееднократно е посещавана от висши аме­рикански военни (през февруари и ноември 1984 г. има две заседания на комитета за съвместна отбрана между Турция и САЩ), а Вашингтон продължава да предоставя ежегодна помощ на Турция, една трета от която през 1983 г. е заделена за инфраструктура на военни обекти в югоизточна­та част на страната. През 1984 г. според турско-американската спогодба за сътрудничество в отбраната се предвижда да започне изграждането на заводи за производство на самолетите Ф-16, модернизиране на танковете, строеж и ремонт на военни кораби. В периода на действие на спогодбата (1980-1985 г.) САЩ отпускат на Турция общо 2 млрд. и 600 млн. долара военна помощ, но турската страна не намира това за достатъчно, защото според нея модернизирането на турските въоръжени сили изисква годиш­но по един млрд. долара. По това време по официални американски дан­ни в Турция има 5138 американски военнослужащи (3720 в американски военновъздушни бази, а останалите - в различни родове войски) и по този показател тя е на пето място сред страните в Европа. През октомври 1984 г. турският посланик във Вашингтон Шукрю Елекдаг точно описва стратеги­ческото значение на страната за САЩ: „Турция е най-източната крепост на НАТО срещу Варшавския договор и има със СССР 300 мили сухопът­на и 900 мили морска граница. Тя е преграда за съветския военноморски флот за Средиземно море и така улеснява дейтвията на Шести аме­рикански флот... Турция изпълнява ролята на мрежа срещу проникване­то на социалистическите страни и СССР в Близкия изток. Със своята 820-хилядна армия - втора в НАТО, ангажира значителни сили на Вар­шавския договор. От 3 600-милната граница на Варшавския договор с НАТО 33 % се падат на Турция. Американските бази на територията на Турция имат голямо значение за военната стратегия и плановете на САЩ срещу социалистическите страни. Чрез тях се контролира ракетно-ядреното въоръжение на значителна част от територията на СССР и другите социалистически страни. Турската армия ангажира 4 дивизии на Варшавския договор и облекчава усилията на НАТО и САЩ в Централна Европа." По същото време - в края на ноември 1984 г. - бъл­гарското посолство в Анкара прави извод, че след революциите в Афга­нистан и Иран и кризата в Ливан САЩ засилват военното си присъствие в Турция, модернизират армията й и подготвят територията й за плацдарм за действие на силите на НАТО и САЩ, а турските управляващи показват стремеж за по-тясно обвързване на основата на дългосрочни военни и по­литически ангажименти.

Във външнополитически план Турция следва американската линия (напр. обявява се против създаването на безядрена зона на Балканите), а стабилизирането на политическия и икономическия живот при граждан­ското управление на Т. Йозал стимулира сътрудничеството. Върху него няма негативно отражение обявяването на Северокипърската турска република през ноември 1983 г., макар и тя да остава призната единствено от Турция и да влошава ситуацията за решаването на Кипърския въпрос. Вашингтон е доволен от програмата за икономическа стабилизация, следваща пре­поръките на МВФ, а ежегодната икономическа помощ, отпускана от САЩ за Турция, възлиза на 150 млн. долара. […] Зам.-помощник държавен секретар по въпросите за Европа и Канада, [ка­зва]на 7 юни 1984 г. във Вашингтон пред Групата за контрол на нарко­тиците в международен мащаб към Комитета по въпросите на външната политика в Камарата на представителите на САЩ: „Позволете ми да кажа в самото начало, че макар и много от известните лица, занимаващи се с незаконна търговия с наркотици и действащи в България, да са турски граждани, ние в никакъв случай не обвиняваме правителството на Тур­ция в участие в тези операции. От 70-те години насам правителството на Турция приложи сурови и успешни мерки за контрол над отглеждане­то на опиум и изтичането му по незаконни канали...". В края на 1984 г. оценката и на турското, и на американското правителство за двустранни­те политически отношения е, че те са достигнали най-високата си точка от последните три десетилетия. САЩ отчитат, че всички техни инициативи за координирани действия на НАТО към Варшавския договор имат пълната подкрепа на Турция, вкл. тези за разполагане на американски ракети със среден радиус на действие в някои западноевропейски страни, подходът към преговорите между СССР и САЩ, въпросите на ракетно-ядреното въо­ръжаване и др. От своя страна, администрацията на Р. Рейгън декларира пълна подкрепа на турското правителство.

* * *

В изострената обстановка през Втората студена война българските власти правят връзка между политиката на САЩ за дискредитиране на Бъл­гария и близките отношения между Вашингтон и Анкара. Опасенията са, че САЩ и НАТО ще използват Турция за изпълнение на плановете им за изолиране и дестабилизация на България. В края на декември 1983 г. Второ главно управление на Държавна сигурност твърди, че разполага с информа­ция, че ЦРУ „с активното участие" на МИТ (Националната разузнавател­на организация на Турция) подготвя „пропагандно-политическа операция за компрометиране на СССР и цялата социалистическа общност", като те бъдат обвинени в ръководство на арменски и палестински терористични организации. Турската преса подробно отразява официалната американ­ска версия за „българската следа" в атентата срещу папата без да се впечатля­ва (за разлика от западноевропейските страни) от някои недемократични актове на правителството по отношение на политическите противници и спазването на правата на човека и на малцинствата. В доклада на Държав­ния департамент за спазването на правата на човека през 1984 г. за Турция се твърди, че „успешно върви към пълно демократизиране на режима в страната".

Вашингтон е склонен дори да оправдава частично Турция за действия, за които остро критикува България. Показателни са думите Р. М. Палмър,[за атентата срещу Йоан Павел II] и твърденията за български нелегален износ на оръжие и наркотици.

Друга линия, която би могла да се използва за дестабилизиране на Бъл­гария, е свързана с турското/мюсюлманското малцинство в страната. В по-общ план темата за националния въпрос най-вече в СССР попада в поле­зрението на Съвета за национална сигурност (National Security Council, NSC) на САЩ в края на 70-те години и се задълбочава във връзка със събитията в Иран и съветската интервенция в Афганистан (1979 г.) В рамките на Съвета през 1978 г. е създадена Работна група по националностите (Nationalities Working Group, NWG) с представители на ЦРУ, Държавния департамент и други правителствени агенции, която трябва да разработва въпроса. […]През 1982-1984 г. се търси съдействието на Саудитска Арабия, Китай, Пакистан за строго секретна мисия по подпомагане на мюсюлманското движение в съветска Средна Азия във връзка с войната в Афганистан. Питър Суайцър твърди, че в края на 1984 г. САЩ започват интензивна пропагандна кампания в съветска Средна Азия: „Със сътрудничеството на Пакистан, Китай и Турция местните жители се подтикват към противопоставяне на съветското господство." Целта е да се създадат нови затруднения за Кремъл, а У. Кейси е убеден, че мюсюлманите в Централна Азия биха могли да причинят „големи вреди" на СССР79.

При все още неразсекретените или трудно достъпни американски архи­ви е рисковано да се направи пряка връзка между известното за стратегия­та на САЩ, визираща подкрепа за съпротивителните движения в съветския блок, и намеренията им към България и в частност - към мюсюлманите в страната. Все пак, документите в българските архиви говорят за поредното изостряне на проблема с българските турци. То има своите вътрешни осно­вания - през 1982 г. българските управляващи започват преименуване на лицата от смесени бракове. Същата година в Турция са създадени специал­ни държавни органи за работа сред „външните турци" - Координационен съвет за пропаганда и контрапропаганда в чужбина към президента на Ре­публика Турция; Дирекция за пропаганда в чужбина към министър-предсе­дателя; Междуведомствен съвет за морална и културна подкрепа на бъл­гарските турци. Несъмнено, става дума за активизиране на политиката към българските турци, които Анкара определя като свои „сънародници".

Съвпадението на новите моменти в българската и турската политики за националностите в СССР като цяло, но с особен акцент върху мюсюлманите. При управлението на Р. Рейгън групата се оглавява от Ричърд Пайпс, който е и съветник на президента по въпросите на Източна Европа и СССР. Той е сред най-острите критици на „разведряването" и съдейства за утвърждаването на концепцията за насърчаване на „националното недоволство" в рамките на Съветския съюз. Тази концепция е включена в подписаната на 20 май 1982 г. от Рейгън Директива № 32 за Стратегията за националната сигурност на САЩ. В нея между другото се предвижда да се насърчават (по възможност, заедно със съюзниците на САЩ) „дългосрочни либерализиращи и националистически тенденции в рамките на Съветския съюз и неговите съюзници". Според други източници Директива № 32 предвижда САЩ да търсят начин да „неутрализират" контрола на СССР върху Източна Европа и се разрешава провеждането на „тайни операции и на други мероприятия", както и „подръжката за антисъветски организации" в региона.[…].

Още през 1983 г. българските служби констатират (по думите на министъ­ра на вътрешните работи Димитър Стоянов) „безпрецедентно засилване на антибългарската пропаганда, която нареди Турция между най-ак­тивните участници в психологическата война срещу България". През годината в средствата за масова информация в Турция излизат над 1700 материала срещу България, обвиняващи я в участие в международния те­роризъм, търговия с оръжие и асимилация на българските турци. От края на 1983 и през първите месеци на 1984 г. българските дипломати в Ан­кара и Истанбул отбелязват нарастване на критичните публикации за по­ложението на българските турци с призиви турското правителство и све­товното обществено мнение да се застъпят за него. На 26 април 1984 г. генералният консул в Истанбул Георги Любенов информира, че въпросът за т.нар. външни турци не се поставя в никакъв аспект в програмите на създа­дените след преврата от 1980 г. политически партии и на новото правител­ство, но по него се работи „задълбочено и компетентно" и мълчанието е „привидно". На този въпрос са посветени сериозни разработки на Генерал­ния щаб на турските въоръжени сили, на специален отдел в Националната разузнавателна организация (МИТ) и на отдела за психологическа война и той се поставя пред международни организации като Амнести интернешънъл и „ислямски организации от световен мащаб". За евентуална съг­ласуваност между турската активност по тази тема и плановете на САЩ и НАТО подсказва строго поверителен документ от министъра на вътрешните работи Д. Стоянов до Политбюро на ЦК на БКП. В него се твърди, че минис­терството разполага с документи, според които в проекта за съгласувана позиция на държавите от НАТО на започналата на 17 януари 1984 г. в Сток­холм конференция по мерките за укрепване на сигурността и доверието в Европа положението на българските турци фигурира като обвинение сре­щу България в нарушение на договореностите от Хелзинки 1975 г.

През април 1984 г. въпросът за политиката към българските турци се поставя и на дипломатическо равнище - два пъти на разговори, които българският посланик в Турция има в турското Министерство на външните работи, както и от страна на турския посланик Йомер Лютем пред зам.-министъра на външните работи Иван Ганев (на 25 април 1984 г.). Обвиненията са, че „през последните два-три месеца" са се засилили сигналите за „насилствени мерки" с цел „подмяна на имената" на българските турци, които били „подлагани на тормоз", връчвали им се готови формуляри с молба за смяна на имената им, а който отказвал, бил „бит или изгонван от родните краища". Ив. Ганев отрича „изфабрикуваните „факти и измислици"; протестира, че поставянето на подобни въпроси е „груба намеса" във вътрешните работи на страната и заявява, че „определени среди в Турция водят планирана подривна дейност срещу България", но „България не е Кипър и подобни действия няма да доведат до нищо добро"85.

Новите моменти в поведението на Анкара в контекста на Втората студена война засилват българските опасения от координирани турско-американски действия. Те се споменават в документи от началото на май 1984 г., отнасящи се до предстоящото приемане на поредното решение на Политбюро на ЦК на БКП за политиката към българските турци (самата му подготовка и приемане са свързани именно с новата международна обстановка и отражението й в страната). В „Съображенията", които Т. Живков чете на заседанието на Политбюро на 8 май 1984 г., на два пъти се подчертава, че не е особено важно дали българските турци „са потурчени българи или не". Според него, „голяма политическа грешка" би било да се доказва такава теза, а най-главното е, че тяхната родина е България и те „следва да се възпитават като български патриоти", като се дава „отпор на опитите на империалистическите сили" да работят сред тях. Той споменава, че на тази етническа група, наброяваща почти един милион души, Турция гледа като на „резерв за антибългарски прояви", а зад Турция „разбира се, стоят ЦРУ и други западни централи" и няма съмнение, че „опитите за дестабилизация сред тази етническа група ще продължават и занапред".

И в „Съображенията", и в изказванията на членовете на Политбюро темата за единодействието на Турция и САЩ по отношение на българските турци присъства, без да е водеща, а по-скоро като нещо, което се подразбира. Според министъра на вътрешните работи Д. Стоянов, САЩ и НАТО въвличат Турция в плановете си за „дестабилизация" на България и за нейната „изолация" в района на Балканите и Близкия изток. Той твърди, че са известни опитите на ЦРУ да координира дейността на „антибългарските организации в Турция с българската вражеска емиграция в Париж, ръководена от Ценко Барев", а в рамките на НАТО непрекъснато се засилва разузнавателният интерес на турските специални служби към България. Пенчо Кубадински, разяснявайки политиката на Анкара за „външните турци", споменава, че зад Турция стоят САЩ и ЦРУ и затова „американците в своите планове не може да не поставят проблема за българските турци". На думите на Гриша Филипов, че „и турската държава, и американците искат да играят по изселническия въпрос, за да може той непрекъснато да кърви и да разлага нашето общество", Т. Живков отговаря: „Това е понятно. Ако това не използват, какво друго ще използват?" В писмено представеното мнение на външния министър Петър Младенов след посочването на стратегическата цел на Турция - осъзнаване на българските турци като част от турската нация и превръщането им „в резерв на великотурските амбиции", е допълнено, че „след Втората световна война от това са жизнено заинтересовани и управляващите кръгове в САЩ и другите натовски страни". В заключителните си думи на заседанието на Политбюро Т. Живков, убеден в съгласуваната политика на Вашингтон и Анкара и включването в нея на проблема с българските турци, заявява: „Другари, ние ще си имаме работа с Турция, с турската държава и сега, и утре. Така беше и при Сюлейман” В усложнената обстановка П. Младенов е вече по-категоричен, когато свързва политиката на Турция с тази на САЩ по отношение на България. На пленум на ЦК на БКП от 8-9 ноември 1989 г. той заявява: „Ние си даваме сметка, че САЩ и техните най-близки съюзници от НАТО имат немалки възможности за натиск върху съседните ни страни с цел да дестабилизират обстановката около нас и че в отделни случаи те успяват да наложат своя курс." За пример той посочва отрицателното отношение на турското правителство към българската идея за безядрена зона на Балканите, ускореното модернизиране на турската армия, активното ангажиране на официалните турски органи с антибългарската кампания на Запад и нейното „подхранване с допълнителни измислени „доводи" за причастността на нашата страна в контрабандата на наркотици и оръжия, за насилствено денационализиране на българските турци и пр."

Седмица по-късно, на съвещание по въпросите на борбата с тероризма (14-15 ноември 1984 г.), министърът на вътрешните работи Д. Стоянов напомня, че на 3 април 1984 г. Р. Рейгън е подписал Директива № 138, в която е залегнал принципът за „нанасяне на превантивни удари" и „актове на възмездие" по „терористични групи на териториите на чужди държави" и че през август с.г. на съвещание в Държавния департамент на САЩ са дадени указания за разработване на диференцирани санкции срещу социалистическите страни, а към България се предвиждат „остри враждебни мероприятия". Министърът разяснява, че целта на ЦРУ и „вражеската емиграция" е да бъдат създадени враждебни групи и настроения в страната, да се провокират дисидентски прояви, да се разпалват националистически настроения сред българските турци. Като доказателство той споменава, че през 1984 г. и особено през последните месеци ръководството на МВР„ежедневно получава сигнали за замисляни терористични актове срещу нашата страна от международни терористични организации на Запад и Близкия изток, както и от враждебно-престъпни елементи вътре в страната", както и че към Генералния щаб на турската армия е създадена специална организация с терористични цели, която си поставя за задача „защитата на турските етнически групи извън пределите на Турция", но главното й направление е България. Д. Стоянов подчертава, че в стремежа си да реализира своите политически намерения, Турция провежда „последователна политика на инспириране и ескалация на напрежение сред българските турци", за да ги противопостави на политиката за приобщаването им към строителството на социализма. Обвиненията са съвсем директни: „Официално акредитирани служители от дипломатическите представителства на Турция в София, Пловдив и Бургас дават съвети, опитват се да ръководят отделни фанатизирани лица за преминаване към остри действия с широк обществен резонанс, за да могат да се политизират и раздухват възникналите напрежения и да придобият международно звучене."

След още седем дни е сложено началото на масовата насилствена смяна на имената на българските турци. Започва нов период на криза в българо-турските отношения, продължил до края на 1989 г., а проблемът за нарушените човешки права става ключов в отношенията между България и САЩ. В лицето на Вашингтон Анкара има сериозна опора за интернационализирането на конфликта и за оказване на все по-силен натиск върху България.[…]

Обвиненията са съвсем директни: „Официално акредитирани служители от дипломатическите представителства на Турция в София, Пловдив и Бургас дават съвети, опитват се да ръководят отделни фанатизирани лица за преминаване към остри действия с широк обществен резонанс, за да могат да се политизират и раздухват възникналите напрежения и да придобият международно звучене."

След още седем дни е сложено началото на масовата насилствена смяна на имената на българските турци. Започва нов период на криза в българо-турските отношения, продължил до края на 1989 г., а проблемът за нарушените човешки права става ключов в отношенията между България и САЩ. В лицето на Вашингтон Анкара има сериозна опора за интернационализирането на конфликта и за оказване на все по-силен натиск върху България.[…]

Основните положения на решението са „сведени" на първите секретари на окръжните комитети на БКП на 20 юни 1984 г. на среща с Политбюро в резиденция „Бояна". В доклада на Георги Атанасов накратко се напомня, че в стратегическите замисли на Турция, „зад които стоят управляващите кръгове на САЩ и ЦРУ", на българските турци се отрежда „ролята на съюзник и на „пета колона" в мирно време и особено в кризисни ситуации". Според него целта е да се отчуждават те от социалистическите идеи и от българския народ и да се противопоставят на БКП и държавата, а „синхронът, който често се забелязва между действията на международния империализъм и националистическата политика на Република Турция, с раздвижването на турските националисти у нас, не е случаен, не е просто съвпадение". Повече информация и доказателства за това твърдение обаче не се дават.

В същото време българските дипломати в Турция съобщават за увеличаване на антибългарските публикации в средствата за масова информация. През юли, август и септември 1984 г. броят им е 66, от които 38 са за българско участие в международната контрабанда на оръжие и наркотици и за подкрепа на тероризма, като сведенията са основно от американски източници. От края на юни важно място в материалите срещу България заема темата за положението на българските турци. Тя не се коментира единствено от журналисти, но и от официални турски представители, които призовават да се вземат мерки за културното, верското и езиковото „издигане" на българските турци, тъй като „имало опасност да изчезне постепенно турското национално чувство в тях"

* * *

Проследяването на политиката на САЩ към България и към Турция в контекста на изострящото се блоково противопоставяне в началото на 80-те години на ХХ век позволява да се открои мястото, което двете балкански страни имат в глобалните планове на Вашингтон. Докато Турция засилва традиционното си положение на ключов стратегически съюзник в Близкия изток, на България се гледа като на най-верен съветски сателит, към който трябва да се прилагат твърди мерки в духа на диференцирания подход към страните от съветския блок. В същото време между България и Турция нараства напрежението по въпроса с българските турци - както заради започналия процес на преименуване на лицата от смесени бракове, така и заради засилената активност на Анкара да използва българските турци за своите политически цели. В близките съюзнически отношения между САЩ и Турция възниква още една допирна точка, която предполага съгласувани действия спрямо България. Българските управляващи са убедени, че САЩ ще продължат да използват Турция, а тя - българските турци, за да предизвикат съпротива срещу БКП. Опасенията са не толкова от „Кипърски вариант", колкото от размирици в районите с компактно турско население.[…]

“С поглед към света и България”, сборник в памет на проф. д-р Костадин Грозев. Съставител Егения Калинова, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2019 г

* Черно на бяло