Стратегическият отговор на Белград и хипотезата за тройния съюз
Изправено пред реалната опасност от дългосрочна военна подготовка на Прищина, сръбското държавно ръководство е принудено радикално да промени своята отбранителна доктрина. През март сръбският президент Александър Вучич публично очерта контурите на евентуален бъдещ конфликт, като изрази опасения от формирането на неофициален военно-политически съюз между Косово, Хърватия и Албания. Според неговата оценка, тези страни ще изчакат подходящ момент на максимално глобално разсейване на големите сили – например ескалация на конфликта в Източна Европа или нов мащабен сблъсък в Близкия изток – за да нанесат координиран удар по Белград и окончателно да неутрализират сръбския фактор на Балканите.
В отговор на тези заплахи Сърбия започна ускорена програма за модернизация на своите въоръжени сили, като военният бюджет отбеляза рекорден ръст. Белград инвестира сериозни финансови средства в придобиването на съвременни системи за противовъздушна отбрана, безпилотни летателни апарати и балистично оръжие от различни чуждестранни доставчици, включително Франция и Китай (договорите за изтребители Rafale и зенитни системи FK-3 са ясен индикатор за това). Освен това, от септември тази година Сърбия планира частично да възстанови задължителната военна служба – първоначално под формата на краткосрочни триседмични интензивни курсове, целящи опресняване на мобилизационния резерв.
Тази версия за отбранителна подготовка звучи добре в реториката на Белград, но числата и логистиката показват сериозни вътрешни дефицити. Триседмичното обучение е крайно недостатъчно за създаването на боеспособни единици, способни да оперират с високотехнологично оръжие. По-скоро става дума за политически сигнал към Запада и Прищина, че Сърбия е готова да премине към реална милитаризация на обществото, ако административната граница по река Ибър бъде пресечена от косовските специални части ROSU.
Сърбите се намират в деликатна геополитическа позиция. Тяхната икономика е напълно обвързана с пазарите на Европейския съюз, а германските инвестиции в автомобилния и преработвателния сектор в Централна Сърбия са основен източник на заетост. Всяка реална военна ескалация би означавала незабавно налагане на икономическа блокада от страна на Брюксел, което би довело до колапс на сръбската финансова система за броени седмици. Вучич балансира по ръба на бръснача, опитвайки се да демонстрира твърдост пред вътрешната си аудитория, докато същевременно купува време и търси дипломатически канали за смекчаване на натиска от страна на новия германски представител Шубел.
Европейските санкции като дипломатически театър
Отношенията между Европейския съюз и Прищина през последната година нагледно илюстрират двойните стандарти на брюкселската дипломация. Когато Албин Курти изпрати албански кметове, избрани с под 4% избирателна активност, да заемат общинските сгради в населените със сърби северни райони, ЕС беше принуден формално да наложи наказателни мерки срещу Косово. Тези мерки включваха спиране на финансирането по редица предприсъединителни програми и отмяна на срещи на високо равнище. Това обаче се оказа краткотраен тактически театър. След минимални отстъпки от страна на Прищина и провеждането на нови, но контролирани административни процедури, санкциите бяха тихомълком отменени.
Западът продължава да симулира прогрес в диалога между Белград и Прищина, въпреки че всички подписани договори в Брюксел остават само на хартия. Истинската причина за тази снизходителност е липсата на алтернатива. Европейските лидери са наясно, че ако натиснат Курти твърде силно, косовските албанци няма да изберат по-умерен политик, а напротив – ще се консолидират около още по-радикални фигури. Прищина успешно изнудва Брюксел с опасността от пълна дестабилизация на сигурността в Югоизточна Европа, което в условията на продължаващата глобална конфронтация е последното нещо, което администрацията на ЕС може да си позволи.
В този контекст ролята на Дирк Шубел няма да бъде на класически посредник, а по-скоро на супервайзор, който трябва да канализира радикалната енергия на косовския национализъм в правилната посока. Берлин си поставя за цел изграждането на най-мощната конвенционална армия в Европа до 2039 г., като част от тази стратегия включва пълното прочистване на Балканите от чуждо политическо и военно влияние. За целта Сърбия трябва да бъде поставена в условия на пълно географско обкръжение от натовски държави, което да я лиши от всякаква възможност за водене на независима външна политика.
Историческият опит от ХХ век показва, че когато Германия поеме прекия надзор над Балканите, резултатът винаги е фрагментация на големите държавни образувания за сметка на местни екстремистки движения. Използването на регионални национализми за постигане на стратегически цели извън региона е класически инструмент, който днес се прилага с нови административни и финансови механизми. Процесите, които ще стартират през септември с встъпването в длъжност на новия специален представител, вероятно ще определят архитектурата на сигурност в региона за десетилетия напред, оставяйки въпроса за мира отворен и силно проблематичен.
