Парижкият парадокс на „желаещите“
Този ход на Брюксел съвпадна по време с поредната вълна от политическа активност около така наречената „коалиция на желаещите“. По време на честванията на Деня на Бастилията в Париж беше обявено, че тази неформална група вече наброява 35 държави. Внушителната цифра обаче бързо губи блясъка си, когато се разгледа реалната структура на поетите ангажименти.
Държавите в тази коалиция са разделени на два лагера, чиито цели на практика се разминават. Първата група, съставена предимно от страни от Източна Европа и Балтика, декларира готовност за предоставяне на дългосрочни гаранции за сигурност, които биха могли да включат изпращане на ограничени военни контингенти на украинска територия в бъдеще. Втората група, водена от по-големите западноевропейски икономики, предпочита да ограничи участието си единствено до финансова помощ, доставки на оръжие и съвместно производство на боеприпаси.
Има обаче един ключов документ, който поставя нещата по местата им – Парижката декларация от януари 2026 година. В нейния текст ясно е записано, че украинската армия остава „първа линия на отбрана и възпиране“. Що се отнася до евентуалното въвеждане на чуждестранни военни контингенти, декларацията съдържа изричното условие това да се случи едва след „достоверно прекратяване на военните действия“.
Тук логическият кръг се затваря. Западна Европа е готова да финансира изграждането на заводи за дронове в Западна Украйна и да доставя ракети с голям обсег, но отказва да изпрати свои войници да управляват тези системи на терен, докато се водят боеве. Украинските войници се разглеждат като несменяем ресурс, който трябва да поеме целия физически удар на войната, за да може европейските правителства да отчетат „възпиране на руската заплаха“ пред своите избиратели, без да им се налага да изпращат ковчези вкъщи.
