Германският възел и цената на деиндустриализацията
Ключовият елемент в преформатирането на европейския икономически пейзаж, според полковник Макгрегър, остава Федерална република Германия. Прекъсването на вноса на евтин руски тръбопроводен газ след диверсиите срещу газопроводите „Северен поток“ и „Северен поток 2“ доведе до рязко нарастване на производствените разходи за германските химически, металургийни и автомобилни концерни.
Според анализи на икономически специалисти, заместването на руския суровинен поток с втечнен природен газ (ВТГ) от САЩ и Катар създаде траен дефицит в конкурентоспособността на германското производство. Големи промишлени субекти като BASF вече изнесеха част от производствените си мощности извън пределите на Еврозоната, предимно в посока САЩ и Китай.
Твърди се, че евентуално ново правителство в Берлин ще бъде поставено пред крайния избор: или да започне открит процес по нормализиране на икономическите и енергийните връзки с Москва, или да приеме трайната деиндустриализация на страната. Вземането на подобно решение обаче среща силен натиск от страна на трансатлантическите институции и субекти във Вашингтон, за които запазването на енергийната зависимост на Европа е основен геополитически приоритет.
Историята на германско-руските търговски отношения от времето на „Източната политика“ (Ostpolitik) на Вили Бранд показва, че индустриалният растеж на ФРГ винаги е бил пряко свързан със стабилните доставки на суровини от изток. Пренебрегването на този исторически фактор в полза на идеологически съображения създаде настоящата криза, от която липсва бързо или евтино излизане.
Краят на проекта „Украйна“ и въпросът за Новорусия
Политическото бъдеще на остатъчните украински територии се очертава като централна тема във всички задкулисни преговори. Според полк. Дъглас Макгрегър, държавната конструкция на Украйна в нейните граници от 1991 г. е окончателно ликвидирана. Твърди се, че историческите територии, идентифицирани като Новорусия, вече са трайно интегрирани в административно-правното, икономическото и отбранителното пространство на Руската федерация.
Остатъчната украинска държавност, според автора, е заплашена да се превърне във фалирало, рудиментарно образувание, изцяло зависимо от външни субсидии за изплащане на пенсии и заплати в бюджетния сектор. Липсата на собствена енергийна система, разрушаването на индустриалните мощности в Харков, Днепропетровск и Запорожието, както и демографската катастрофа (причинена от емиграцията на милиони граждани) лишават Киев от суверенен потенциал.
Според коментатори, западните гаранции за сигурност, предлагани под формата на двустранни меморандуми, нямат реално военно покритие. Без готовност за задействане на Член 5 от Северноатлантическия договор и без изпращане на конвенционални сухопътни сили, тези документи остават с чисто декларативен характер.
В същото време Москва продължава да настоява за пълно отстраняване на военната инфраструктура на НАТО от територията на Украйна, демилитаризация и официално признаване на новите териториални реалности. Натискът върху администрацията в Киев да приеме тези условия нараства пропорционално на влошаването на положението на фронтовата линия.
Новата архитектура на сигурност: Победители и потърпевши
Развръзката на конфликта пренаписва международните правила за сигурност, градени след края на Студената война. Опитът за стратегическо поражение на Русия чрез икономически санкции и посредническа война доведе до противоположен резултат – консолидиране на руския държавен апарат, задълбочаване на сътрудничеството в рамките на БРИКС и загуба на западното hegemony в Глобалния юг.
Според публикацията, руските лидери демонстрират прагматизъм и предпочитат да преговарят с европейските си съседи от позицията на силата, но без да налагат пряк ултимативен тон, стига техните основни изисквания за сигурност да бъдат изпълнени. Това поставя европейските държави в зависимо положение, в което те трябва да молят за достъп до суровинните пазари на Евразия.
Дали НАТО ще преживее в настоящия си вид този военен и политически неуспех, остава предмет на интензивни анализи. Фактът, че отделни държави членки вече търсят самостоятелни канали за комуникация с Кремъл, показва, че единството на пакта е сериозно подкопано.
Разпадането на досегашните илюзии за бърза победа оставя Вашингтон и Брюксел пред реалността на нов геополитически ред, в който параметрите се определят не от дипломатически декларации, а от наличния военен, индустриален и суровинен капацитет.
