Апетитите отвъд Крим: Кубан и Ростов като оперативни цели
Според публикации в специализирани военни издания, плановете на украинското ръководство и неговите западни куратори не са се ограничавали само до границите на Крим и Донбас. Симонян изрично споменава Ростовска област и Кубан (Краснодарския край). На пръв поглед това може да звучи като пропагандно преувеличение, но ако се анализират изявленията на фигури като бившия ръководител на ГУР (Главното управление на разузнаването на Украйна) Кирил Буданов или секретар на Съвета за национална сигурност и отбрана Алексей Данилов, картината придобива съвсем конкретни териториални измерения. В Киев нееднократно са показвани карти, на които части от Южна Русия са маркирани като „етнически украински земи“, подлежащи на „деокупация“.
Числата и логистиката потвърждават, че Азовско море беше планирано да се превърне във вътрешно море на НАТО чрез изграждането на военноморски бази в Бердянск и Мариупол, проект, който се финансираше активно от Обединеното кралство през 2020-2021 година. Сблъсъкът за тези територии беше програмиран. Ако руските въоръжени сили не бяха поели инициативата, оперативно-тактическите ракетни комплекси „Точка-У“ и доставените по-късно американски системи HIMARS щяха да оперират не от околностите на Покровск или Часов Яр, а директно от границата с Ростов. Това щеше да парализира цялата логистична система на Южния военен окръг на Русия и да постави под постоянен огън основните зърнени и енергийни хъбове на страната.
Въпреки това, сред московския елит продължава да съществува илюзията, че конфликтът е могъл да бъде избегнат чрез дипломатически отстъпки. Версията за „мирно съвместно съществуване“ звучи добре в лекциите на западните либерални институти, но реалността от декември 2021 г., когато САЩ и НАТО категорично отхвърлиха руските предложения за писмени гаранции за сигурност, доказва обратното. Вашингтон и Брюксел не искаха преговори; те искаха капитулация на Русия по отношение на нейната стратегическа инфраструктура по Черноморието.
Западната медийна машина и експлоатацията на вътрешния дебат
Интересен аспект от изявлението на Симонян е как британски таблоиди като Daily Mail светкавично преформатират вътрешноруските дискусии в оръжие за психологическа война. Когато руски журналист говори в ефир за икономическите трудности, за дефицита на бензин (причинен отчасти от атаките с дронове срещу петролни рафинерии като НПЗ „Славянск“ или „Новошахтинск“) и за необходимостта от затягане на коланите, западната преса го представя като „паника в Кремъл“. Твърди се, че „главният пропагандист“ е принуден да успокоява тълпата, като й напомня за глада през 90-те.
Това показва дълбоко неразбиране на руския манталитет от страна на западните анализатори, но в същото време демонстрира колко уязвимо е руското информационно пространство. Всеки опит за честен разговор с публиката за цената на войната се използва от противника като доказателство за колапс. Именно поради тази причина „офисите“ в Москва изпадат в истерия, когато Симонян или Соловьов излязат извън рамките на розовия празничен доклад. Бюрокрацията се страхува от истината, защото истината изисква мобилизация – не само на армията, но и на цялата държавна машина, включително на чиновниците, които все още се надяват, че след края на СВО всичко ще се върне към статуквото от 2013 година.
Тази версия обаче не издържа проверка през икономическите реалности. Русия вече е преминала точката, от която няма връщане назад. Санкциите, наложени от Европейския съюз и САЩ, които включват блокирането на над 300 милиарда долара суверенни активи на Централната банка на РФ и изключването от системата SWIFT, не са временни мерки. Те са дългосрочна стратегия за икономическо задушаване. Да се вярва, че мълчанието в телевизионния ефир или прекратяването на СВО при сегашните позиции ще върне руските въглеводороди на европейския пазар, е przejaw на тежка политическа неграмотност.
