/Поглед.инфо/ Фактът, че критиките срещу договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество с Македония, почти липсват у нас, но са доста остри в съседката ни и няма гаранция, че парламентът в Скопие ще го ратифицира, показва по–зрелия политически подход на българина. Безспорно е, че такъв договор е необходим инструмент за развитието на едни по–стабилни и сигурни Балкани като неразделна част от ЕС. Същевременно, доста обезпокоително е прикриването на хронологията на събитията, довели до това подписване, необоснованият оптимизъм, който залагаме в него и приписването на заслуги на този или онзи политик.
Първо, когато ние искрено споделяхме с американците, че можем да помогнем на Македония за бързо приемане в НАТО, те ни отговаряха: не бързайте, не е времето сега за това. Подобен отговор предизвикваше спомена за американските критики срещу македонците, затова, че са приели нашия подарък от определен брой танкове, които по–късно под същия натиск нарязаха или продадоха. Т.е. причините за забавяне приемането на Македония не са били само в нея. Още по–малко пък ние сме били пречка за това, на което би навел израза „отваряне на вратите към ЕС и НАТО” с подписването на договора от България. Сега обаче, САЩ промениха политиката си, защото, както прогнозирахме преди години в анализа за обявяването от госпожа Нюланд на страните от Балтика до България за „фронтови”, че на авторът на идеята ще е необходим стабилен тил в лицето на Западните Балкани, настъпи този момент в оформянето на антируски фронт в Източна Европа. Освен това, САЩ спешно правят необходимото за да спрат продължаването на газопровода с руски газ от Турция през Гърция и Македония за Централна Европа. В същото време Брюксел, който остави известен вакуум в региона, отказвайки се от разширяването на ЕС до 2020 г./а след Брекзит за още по–дълго/, също се активизира, лично г–жа Федерика Могерини посети Скопие, където активно вършееха поне три чужди разузнавания в опит да извлекат дивиденти от политическата криза. По време на посещението на българския премиер в Берлин и Париж той е бил помолен за активиране на политически стъпки спрямо Македония, докато в медиите пиарите на Бойко Борисов лансираха неадекватната, неверна и невъзможна теза, че се превръщал посредник между Анкара и Брюксел”, от какъвто и двете страни не се нуждаеха.
Второ, България, изпълнявайки исканията на Вашингтон и Брюксел, видя в това и шанс да „прокара” отлежаващия 10 години договор, който не бе придвижен, въпреки нееднократните консултации и разговори на експертно ниво между двете страни. Бързината, с която обаче това се искаше от България и Македония, не оставяше време и шанс за постигане на удовлетворителни компромиси, а напротив, принуждаваше ни да преглътнем сериозни пречки, стигащи дори до опасения да се примирим с македонизма. Вината на българската страна е, че в продължение на години не бе достатъчно активна /дори бившият ни президент Плевнелиев 5 години не намери време да посети Македония/ и не придвижи ни най–малко поне някои от проблемните въпроси, което да ни дава днес основание, че македонската страна ще тръгне да изпълнява един договор. Защото, не е ли подигравка да подпишеш такъв, а учебниците по история да продължават да инжектират децата с антибългаризъм, да се променят дори текстове от романите на български писатели, изхвърляйки думата „български”, да се изтриват надписи на надгробни плочи и т.н. и т.н. Тоест, не бяха създадени предпоставки, без да се превръщат в условия, даващи оптимизъм, че договорът има смисъл. При това бяхме в по–изгодната позиция: не ние се нуждаехме толкова от такъв договор, колкото Македония, ако иска да влезе в НАТО и ЕС. Сега беше моментът за „пробив” по най–трудните въпроси като историческото наследство и учебниците. Нещо повече, дали това е верният момент за нас, предвид на негативните за България последствия от двете цели на САЩ– ако турски поток завърши на морския бряг и ако „фронтовите държави” се превърнат в преден фронт на една военна конфронтация? Ще си спомним ли, кой е имал заслугата за този „историески момент”? Едва ли Вашингтон и Брюксел се интересуват от историческите ни и езикови спорове, те дори не ги разбират.
Трето, този договор е дело на много експерти и политици, а съвсем не на сегашното правителство, външен министър и зам.външен министър, които са далеч от дипломацията. Положителното е, че на повърхността излиза за пореден път тезата, която западните страни са споделяли с нас, а именно, че разчитат на българската експертиза по страните от региона, на нашата помощ. А ние не винаги сме се възползвали от това. Напротив, отказвайки се от собствена инициатива, някои наивно питаха чужди гости, какво мислите по този или онзи въпрос, а те ни отговаряха /на срещи в големия салон на МВнР или в интервюта с журналисти/, че са дошли да чуят от нас това, което ги питаме.
Другият положителен момент е, че независимо от критиките в Македония, в администрацията й има наистина силно амбицирани хора, които искрено желаят европейски път на развитие на страната си. С тях сме имали чудесни контакти и ако не бяха политическите пречки на определени среди в Македония и Сърбия, отдавна да сме развили много по–широко и ефективно сътрудничество. Сред тях Зоран Заев трябва да търси подкрепа за изпълнение на договора с България.
Много са хората в Бълария, които са посяли кълновете на онези плодове, от които днес се нуждае изпълнението на договора. Въпросът е да се възползваме от тях. Както от опитите на бившия председател на БАН акад. Стефан Воденичаров за разширяване на научното сътрудничество, така и от инициативите на бившия посланик Михо Михов за партньорства между градовете или на изключителната активност на Министерството на отбраната и в частност директорът Иво Антонов по отношение на войнишките паметници, от инициативите на българския бизнес и др. Във военната област не представлява нищо ново обучението на македонски военнослужащи в България, имали сме го години наред. По–резултатно ще е това, което предлагахме още 2006–2008 г.– военни съветници на място да оказват помощ в планирането, модернизирането и подготовката на македонската армия и споделят опита си от мисии, в които сме участвали.
Кои са рисковете и реалностите?
Тъй като има голяма степен на припокриване на текстовете на договора и декларацията от 1999 г., прави впечатление, че двете нови точки – за създаване на комисии /член 8 – експертна комисия по исторически и образователни въпроси и член 12– междуправителствена комисия / не съдържат цели и срокове, а изискването за „обективност” е само пожелателно. Призивът за автентичност на историческите извори и „научно тълкуване на историческите събития” не е нито нещо ново, нито гаранция. Такъв подход във формулировките може да напарви процесът на изпълнение не „дългосрочен”, а „вечен”.
В член 9–ти от договора се говори за „полагане на усилия за свободно разпространнеие на информация”, нещо, което би трябвало да бъде задължителна предпоставка, а не пожелание, предвид на това, че е една демократична основа в рамките на общността.
Добре би било преподавателите по политология да поставят на студентите си въпроса, с какво една декларация се отличава от един междудържавен договор.
Тезата за „обща история” също е формулирана полувинчато. Коя история, до кога, в противен случай може да се тълкува и обратно, ние да приемем налудничавата претенция на македонистите и да извикаме заедно „Луно, луно македонска и тебе че те освободиме.” Добе че поне за „езика на омразата” сме по–категорични и ясни.
Кои сили ще надделеят в Македония и ще е успешен ли докрай натискът на Вашингтон и Брюксел? Известно е кой дърпа каишката на албанските партии. Ясна е и подкрепата, но и съпротивата срещу премиера Зоран Заев. Силно е и сръбското влияние. Остава решаването на спора с Гърция за името на Македония, в който не можем и не бива да се намесваме. Препоръчетелно е да не се изпуска от внимание влиянието на Балканите и на други външни сили, освен споменатите по–горе, като се следи за далечните им геостратегически цели. Успокояваме се донякъде с мисълта, че договорът е част от противодействието срещу дестабилизацията на Балканите. Но да не се окаже утре, че докато сме гледали върха на обувките си, не сме разпознали по–далечни замисли, сред които има както относително приемливи, но и доста негативни за нас като държава. Във вътрешнополитически план до изборите в Македония на 15 октомври активността на опозицията ще създаде впечатление за антибългарска кампания и това доста ще очерни днешните оптимистични дитирамби за бъдещето на нашите отношения.
Освен реалният риск договорът да не бъде ратифициран от македонския парламент, ще ни очакват още много трудности в етапа на неговото изпълнение, ако въобще има такова. Много по–трудно ще ни бъде да не одобрим приемането на Македония, ако тя не е изпълнила настоящия договор. Последните 10 години показаха, че колкото по–дълго оставаме пасивни и се надяваме някой друг да помогне, толково по–дълбоко е затъвала колата, на която можехме да се качим заедно. Ако не свършим ускорено това, което пропуснахме през последното десетилетие, тя ще продлъжи да затъва. Затова спрете фанфарите и захаросаните и научнообразни коментари, както и фалшифициране ролята на днешните политици, запретнете ръкавите и се обърнете към истинските и доказали се експерти по българо–македонските отношения.
