/Поглед.инфо/ Политическият живот у нас, също както е в Европа, окончателно се изроди в риторика, в жестове, пози, спектакли, в най-добрия случай – в обещания за работни места, намаляване на данъци, реформи в една или друга сфера, ориентация или перориентация в международните отношения, спазване на законите, по-добър кадрови подбор на държавните служители. И толкова. Различията между партиите е в количествените показатели: едни обещават повече, други по-малко. Но когато са на власт, всички постъпват според както повеляват капиталът и САЩ. Дори и реформите, за които постоянно повтарят, са клетвата, с която се кълнат, че са единствените, които ще оправят най-сетне неблагополучията в икономиката и социалната сфера.
Риториката е същността, смисълът и най-важното средство на политиката. В много случаи тя е безразборно хвърляне на думи, но истинската политическа партия чрез нея представя своите идеи, идеология, политически принципи, стратегически и тактически ходове за постигане на генералната цел и разрешаване на появяващите се постоянно малки или големи социални проблеми, очертаване модела за обществено устройство, разбирането за властта и средствата, с които тя се извоюва и задържа, колкото е възможно по-дълго. Всяка партия обяснява достъпно и убедително същността на партийната си програма, доближава идеологията до този, който, след като я разбере и осъзнае, евентуално ще се присъедини към партията и ще участва в борбата й за власт.
За какво говорят днес политиците, а медиите и избирателите повтарят? Корупцията е главната тема. И правилно, защото корупцията е разяла държавата, обсебила е властта. Макар че конкретните факти за корупция в държавния апарат и особено на най-високо равнище са твърде малко, за да оправдаят патоса на говорене. Но усещането е остро, а недоволството в обществото е огромно. Що приказки се изприказват, ще програми се пишат, но промяна няма. И няма да има, докато не дойде нова мода в говоренето и се задъвче друга тема – както допреди време беше съдебната реформа. Но и дума не се обелва каква е причината, кое я поражда? За сметка на това се пуска понякога (особено от управляващите), че корупция има навсякъде – дори и най-развитите и демократични държави. Едва ли не тя е белег на демокрацията.
Не само корупцията, но и другите социални проблеми като бедността, здравопазването, социалната политика, образованието, са незарастващите язви в държавния и обществен организъм. Обаче и за тях лечение няма.
За нито една социална болест от никоя политическа партия не се предлага истинско лечение. Защото риториката и на левицата (в смисъл БСП) не познава социалните лекарства и дори не подозира, че те съществуват. Затова и толкова много и прази са изливащите се от медиите думи, думи, думи.
Лечението на социалните болести и недъзи е проблем не на говоренето, а на политическата идеология. Идеологията посочва причините, формулира ги и ги степенува по важност, а после изрежда начините за тяхното отстраняване. Тя очертава типа общество, който ще изгражда, когато получи властта. Но един тип общество се различава от друг не по размера на данъците, нито по размера на работните заплати и пенсиите, а по доминиращите икономически отношения и начините за разпределение на произведените блага, по отношението към бедните и немощните, традициите, нравствеостта и морала, националния дух и просвещението, по грижата за старите и болните, децата и мислещите. Ако приемаш съществуващата социално-икономическа система и нямаш претенции към нея, а желаеш единствено нейното усъвършенстване, как ще разрешиш главните й проблеми и ще я избавиш от изконните й пороци и беди? Това е невъзможно!
Когато левицата и най-вече БСП като нейна основна и най-многобройна партия няма идеология и политическата й програма се свежда до една или друга реформа, до „честност и прозрачност в управлението”, „законност” и „данъчно облекчения”, тя става интегрална част от системата, слива се с нея и в най-добрия случай може да замести или допълни синдикалните организации. Но не и да предложи ново устройство на обществото, нов морал и култура. Ако БСП все пак държи на „реформите”, то нека тези реформи бъдат радикални и да засегнат същността на системата, а не да я гримират и разкрасяват, да я подмладяват и й дават нови сили.
Днес, когато недъзите на системата стават все по-видни и болезнени и е вече очевидно, че не могат да бъдат премахнати или дори потулени, е много важно и необходимо левицата да бъде силна и боеспособна. Защото няма кой друг да брани онеправданите, немощните, наемните работници, страдащите, безпомощните освен левицата. Но тя няма как да осъзнае историческата роля, ако е идейно обезоръжена, без идеология и ясна представа за настоящето и бъдещето. Такава, каквато е сега, може само да се хвали, че увеличава гласовете на избори, че е „автентична опозиция” или че е започнала промяната от себе си, като е въвела мандатност и пряк избор на председателя си. Сякаш кой знае какво е направила. Впрочем, скоро ще се види, че това, което е направила, никак не е безобидно и съвсем не е за хвалене.
Нека го кажем открито и ясно, па макар и с неутешима в мъка и остра болка: БСП е идейно немощна. Затова и се мъчи да налучка и формулира проблемите на деня, но ги вижда не по-различно от другите леви и десни партии, поради което също като тях се кълне, че е готова, защото имала програма, да ги реши, когато дойде на власт. Вярно е, че в последно време говоренето й стана по-агресивно, а откритите нападки срещу управляващите – по-чести, ала зад думите и тона й липсва идеята, социално-политическата мисъл, ясната и точна формулировка, различното от останалите.
Тази идейна безпътица е изключително тревожна. Още повече че изобщо не се забелязва желание и стремеж за промяна. Но ние виждаме какво се случва с европейската левица, която боледува от същата болест. Нима ще повторим съдбата й? Или сами участваме в самоликвидацията на левицата?
БСП затъва все повече в блатото на социалдемократическия конформизъм. Новото поколение нейни ръководители е идейно неподготвено, антикомунистически настроено, непознаващо партията и нейните традиции и особености. То не притежава и състрадателност, нито социално чувство и способност да вижда реалността такава, каквато е и да я променя истински, а не вербално и лъжовно. Те се хвалят, че никога не са членували в БКП, за да подчертаят, че са ново поколение и не признават традициите, не ги наследяват и не се чувстват свързани по никакъв начин с тях. С риск да бъда груб и краен, ще добавя, че за тези ръководители партията не е родна и скъпа, понеже не произлизат от нейната утроба и гледат на членовете й като на подемна сила за достигане върховете на властта. Защото, няма защо да се лъжем, служат не на тези, на които е БСП, а на други техни явни или скрити български и чужди господари. Случайно ли е тогава, че на последния събор на Бузлуджа председателката не се обръщаше към присъстващите с приетото в БСП обръщение „другари”, а през цялото време ги наричаше „социалисти”? Би мого да е случайно, но не е, защото тя почти винаги така се обръща на публични събития към членовете и симпатизантите на партията. Очевидно е, че не ги чувства и възприема като другари и братя. Може би защото наистина не са й другари и братя. Но трябва да си дадем сметка за това, защото то е тревожно и е симптом за сериозно идейно заболяване.
БСП и преди е боледувала идейно, но никога не е била безидейна и без идеология. Затова и всяко заболяване, от което е била сполетявана, се е лекувало своевременно и с подходящите лекарства.
Колкото и да я променят, партия, която е проливала кръв, давала е жертви и има своите мъченици, не може дълго да бъде в идейна нищета и идеологическо безвремие.
