/Поглед.инфо/ Решението на коалициоония съвет на управляващите политически партии за неприсъединяване на България към Глобалния пакт за миграция, предложен от ООН беше добра новина, но това не отстранява проблемите като цяло.
По–важно е, че стана практика важни решения да се вземат без обществена дискусия, внасяне на въпроса в НС, независимо дали се ратифицира или не, а поради важността на казуса, както в германския Бундестаг, и своевременно формиране на национална позиция. Така никой не разбра, когато министърът на външните работи подкрепи Истанбулската конвения, както и не бе информирано обществото за 18 месеца продължилото обсъждане в ООН на проект за Глобален пакт за миграция, а на многобройните заседания са присъствали представителин на всички страни, включително и депутати. Пълно медийно мълчание се запази и след като проектът бе одобрен в ОС на ООН.
Вторият проблем е, че натискът отвън ще бъде огромен, както бе и продължава да бъде този по Истанбулската конвенция. Причината за това е в превеса на онези глобалистки и либерални сили, които стоят зад прокарването на тези документи. Приликите са много: от заглавието, което е толкова позитивно, че не би предизвикало възражение от никой нормален човек, както за една сигурна, редовна и регулирана миграция, така и за борбата срещу насилието срещу жени и деца. И в двата случая се избягваще предварителна обществена дискусия. И в двата случая почти до самото решение хората така и не се запонаха точно с текстовете, които са крайно неприемливи. И в двата случая нямаше своевременно разпространен превод на български. По въпроса за работническата миграция обаче имаме един силен лобист в лицето на рабодателите на големите международни концерни.
Третият проблем е във вътрешните защитници в България на Глобалния пакт на ООН за миграция, чиито първи изяви ясно очертават познатите опорни точки, пренебрегвайки основните слабости на проекта. А нека да си дадем сметка, че освен безспорния принос на патриотите, за решението на коалиционния съвет значение имаше вътрешнополитическата обстановка в момента, защото ако към причините за протестите се добави приемането на такъв документ, обричащ на гибел бъдещето на страната, можем да си представим колко часове буквално биха оставали на правителството.
В документа и в съпровождащия го доклад има ясен призив към манипулация и поведение на медиите: „Съкращаване на финансовата подкрепа за медии, които систематично подкрепят нетолерантността, враждебността към чужденците, дискриминацията на мигрантите, с пълно уважение към свободата на пресата.” Напълно правилна формилировка по принци, но проблемът е в това, че Пактът обявява всеки, който е против неговите грешни постановки едва ли не за расист по познатата и в България схема „Ако ни си съгласен с нас, си лошият, който пречи.”
Вземайки поука от опита да бъдем подведени с Истанбулската конвенция, е необходимо макар и със закъснение да си изясним с конкретни примери, какво представлява и какво цели Глобалният пакт за миграция, както и с какви опорни точки ще ни притискат да подпишем документа на 10 декември т.г.
Преди това е необходимо да внесем яснота, че Глобалният пакт е документ за легална миграция. Бежанският проблем е предмет на друг документ, затова в Глобалния пакт няма нищо за търсещи убежище. А проблема с нелегалната миграция, който е основният проблем, не се решава с Глобалния пакт. Нещо повече, той внася размиване на понятията легална и нелегална миграция. А това е направено умишлено, защото нелегалната миграция подлежи на наказатени мерки, които Глобалният пакт отрича за мигрантите.
Проектът е акт на лобиране на големите международни концерни, представени на Международния икономически форум, за голямата полезност от високомобилна работна сила, премълчавайки разбира се експлоатираните от тях природни ресурси на страните на произход на мигрантите и изгодите от снижаване на заплащането. Резултат от това лобиране е взривяващият текст „Ние признаваме, че миграцията е извор на благоденствие, иновации и устойчиво развитие.” Да дадем на гражданите информация за ползата от миграцията. Гражданите в Западна Европа обаче вече изпитаха удоволствието, но тази опорка бе взета на въоръжение и от българските защитници на пакта /БНТ, 12.11.2018 г. „Още от деня”/
В Германия започна тези дни агитацията: президентът на работодателската организация Инго Крамер заяви на 12 11 2018 г.: „Трябва да привличаме от чужбина не само специалисти, а и неквалифицирана работна ръка, която да бъде обучена тук.”
Дори във взелата решението ООН няма единодушно мнение по Глобалния пакт. Специалният пълномощник по миграционните въпроси Louise Arbour своевременно предупреди, че „хаотично и опасно експлоатирани аспекти на миграцията” не бива да се превръщат в нормалност”.
Представеният проект за Глобален пакт по миграцията в обем от 32 страници с основна част от 23 „цели” трябва да се разглежда заедно с придружаващия го документ и аргументите на Генералния секретар на ООН, които разкриват същността му. Заглавието му Глобален пакт за сигурна, редовна и регулрана миграция може да предизвика само адмирации, но то е подвеждащо.
Верни са констатациите, че досега ние нямаме инструмент за управление и регулиране на процеса. Вярна е посоката за търсене на споразумения със страните на произход на мигрантите.
Основното твърдение обаче, че Глобалният пакт имал за цел да ограничи миграцията противоречи напълно на текстовете в него. Признава се, че основната цел е създаване на повече възможности и пътища за легалната миграция:
„Ние се задължаваме така да приспособим пътищата за легална миграция, че да се стимулира мобилността на работната сила, като разширим и диверсифицираме такива пътища.”
Нещо повече: в петата цел на пакта се залага „подобряване на възможностите за легалните мигранти за събиране на семействата им чрез премахване на всякакви ограничения”, аргументирайки това отново с нуждата от работна ръка в приемащите страни.
Откритата цел за стимулиране на легалната миграция освен всичко друго е и намеса на ООН в суверенитета на страните–членки и правото на самоопределяне на хората. Затова аргументи на лидери като канцлера на Австрия Курц за отказ от присъединяване като този за приоритет на суверенитета на страната са основателни.
Документът като цяло създава общото впечатление, че миграцията е генерално човешко право. Огромният брой разписани права на мигрантите и облекчения не оставят на приемащите страни почти никаква възможност да намалят масовата миграция. Миграцията като генерално човешко право разширява междунардното право по заобиколен начин. В обосновката на ООН изрично се подчертава, че трябва да направим така, че „миграцията да функционира за всички”.
Едностранчивият подход с даване на изобилие от права на мигрантите при пълно игнориране на тежестта за приемащите и транзитните страни показва липсата на реалистични виждания и непознаване на проблемите, и от там неотчитане на катастрофалните последствия от такива кабинетни упражнения. Затова германският генерла Герд Шулце–Ронхоф след задълбочен анализ доказа, че „ако развитите държави в Централна и Западна Европа приемат постоянно растящото африканско население, то в рамките на 2 поколения ще се превърнат в бедни територии с рухнали и загубени социални и правови системи.” На проекта му липсва всякаква обективност и надеждност.
Проектът премълчава напълно причините за миграцията. Най–сериозната от тях е демографския бум почти във всички развиващи се страни. Пренебрегва се доклада на ООН от 03. февруари 2017 г., който посочва прогнозите за нарстване на населението в Европа и в Африка в съотнощение 1:40. При изразена готовност на 1/3-та от африканското население от 1,2 млрд души да се преселят в Европа, очакванията според „Швайцер Моргенпост” са 200 до 300 милиона да се насочат към стария континент.
Всеки в Африка и Азия, който прочете проекта на ООН или заинтересован от бизнес с това преселение, не може да не бъде окрилен от многобройните права и облекчения, които се предлагат. Всичко това разбира се ще ускори и увеличи миграцията, а няма да я ограничи.
Стабилността на държавите и обществата се базира на относителната хомогенност на населението. Затова целта на интегрирането на мигранти би трябвало да бъде приспособяване към обичаите, правното поведение, демократичните норми, западния светоглед, създадените от религията морплани норми, а не обратното– мултиклатеризъм, нехомогенност и разделения на обществата.
Глобалния пакт за миграция в своята 19–та цел допуска чуждестранни паралелни общества. Редовната миграция завършва с влизането в Европа. А би трябвало да завършва с влизането и възприемането от мигрантите на водещата култура на приямащия ги народ.
Пактът вменява на приемащите и транзитните страни многобройни задължения, без да отчита техните способности да ги изпълнят, още по–малко особеностите и последствията за тяхните общества, етнически състав, безработица, нивото на жизненото равнище и т.н. Освен изграждането на информационни центрове по маршрутите на мигрантите, медицинска помощ, правна и консултантска защита, в цел 4 се изисква дори и да няма документ мигрантът да не се изключва и гарантирано да получава такъв /за каква легална работна миграция тогава говорим/, в цел 5 се посочва уреждане на работа на мигрантите, предоставяне на личен асистент /цел 12/. В цел 15 на пакта се посочва: „осигуряване гарантиран достъп до снабдяване и осигуряване всички основните нужди”. Включване в социалната система на приемащата страна. Развиване на квалификацията /обучение/ според цел 18 и т.н..
При предлаганата масова миграция, транзитните и приемащите страни едва ли ще имат въобще потенциала да осигурят всичко това, нито финансов, нито човешки и експертен ресурс, да не говорим за това, че социалните системи на тези държави ще рухнат още при първия сблъсък с мигрантската вълна в отговор на една нова покана, много по–щедра от тази на Ангела Меркел от 2015 г.
Тезата, че Генералния пакт за миграция не е юридически обвързващ е много условна. Наистина, това се подчертава и в текста му, но той вменява политическа ангажираност, водеща към промени в законодателството и междудържавни споразумения. Ясно е заявено: „Страните да приемат Закон за миграцията”. Многократно в текста се използва фразата „Ние се задължаваме...”. А многобройните ангажименти, които трябва да поеме всяка държава са формулирани като неизбежни решения.
Реакциите в България след 18 месеца задкулисна подготовка, освен крайно закъсняли, ако изключим предупрежденията на партиотите, се характеризираха с неинформираност, некомпетентност, партизиране и разпространение на невярна информация от коментиращите. Типично за провинциалния стил на българската политика първата реакция на управляващите, въпреки участието на техни представители в разработването на документа, бе в опит да се прехвърли отговорността на президента: Той го бил одобрил миналата година. Фалшива новина първо от вицепремиера Екатерина Захариева, второ то Цветан Цветанов и трето от бившия председател на НС Главчев.
На сесията на ОС на ООН през 2017 г., когато президентът Радев подчертава в речта си, че междунарадоната миграция е глобален проблем и изисква съвместни усилия като един глобален пакт, който да осигури балансиран подход, проектът за такъв въобще не е готов. Едва на 28 март се приема декларация за намерения и цели на пакта.
Напротив, премиерът Бойко Борисов е този, който през септември 2018 г. след като Глобалния пакт е приет от ООН още на 13 юли, в изказването си на 72–та Сесия на ОС на ООН заявява, че „В рамкитке на председателството на ЕС България взе активно участие в процеса за договаряне на Глобалния пакт за сигурна, редовна и законова миграция. Глобалният пакт да включи сигурни граници и възможности за реадмисия.”
Първото експертно мнение за вредите от Глобалния пакт се появи само 5 дни след приемането му в ООН в „Епицентър”, препечатано в „Гласове” /18.07.2018 г./.
Първата отрицателна рекация на евродепутат се появи през октомври от Ангел Джамбазки.
Първата официална позиция на одобрение дойде от министър Екатерина Захариева през ноември 2018 г.
България има сериозни основания да подкрепи позицията на САЩ, Израел, Хърватска, Австрия, Унгария, Словакия, Австралия, Полша, Чехия, Дания и всички други, които до 10.12.2018 биха се отказали от Глобалния пакт за миграця в този му вид. Проблемът е твърде сериозен и с огромни последстивя за бъдещето на европейската цивилазиция за да си позволяваме употребата му за междупартийни политически жонглирания.
