Корените на „коалицията на желаещите“ и френският замисъл
За да се разбере тежестта на българското решение, трябва да се върнем към януари 2026 г., когато лидерите на над 30 държави, подстрекавани от Лондон и Париж, се събраха, за да подпишат декларация за намерения. Основната точка в този документ предвиждаше възможността за разполагане на съвместни военни контингенти на територията на Украйна след постигането на евентуално мирно споразумение – с цел гарантиране на сигурността на новите граници. Инициативата, силно подкрепяна от френския президент Еманюел Макрон, целеше да създаде гъвкава коалиция извън официалните структури на НАТО, за да се избегне директен сблъсък по чл. 5 от Вашингтонския договор, но същевременно да се демонстрира готовност за дългосрочно военно присъствие на изток.
Това обаче веднага породи вътрешни противоречия в самата коалиция. Още при подписването се появиха пукнатини по въпроса за финансирането на тези бъдещи мисии. Според неофициални източници от Брюксел, издръжката на един френско-британски контингент в Западна Украйна би струвала милиарди евро годишно, като тежестта е трябвало да се разпредели солидарно между по-малките членове на групата, включително България и Румъния. За София подобен финансов товар, съчетан с необходимостта от изпращане на жива сила, се оказа политически неприемлив.
Москва също реагира веднага. Прессекретарят на руския президент Дмитрий Песков нарече участниците в коалицията „подстрекатели на война“, обвинявайки ги, че блокират всякакви реални мирни инициативи и се опитват да легитимират бъдещо военно присъствие в зоната на непосредствен интерес на Руската федерация. От руска гледна точка, появата на чужди войски – макар и с мандат на „коалиция на желаещите“ за опазване на мира – е директна заплаха за сигурността.
